Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (20)

18.

Барб седеше на един от диваните. Беше скръстила ръце в скута си и се надяваше Сузан Грубър да им каже, че Ким се е скарала с фотографа или че не е излязла достатъчно добре на снимките и са й дали почивка — или нещо, каквото и да е, което би изяснило ситуацията. Можеше да се окаже, че Ким просто отсъства, но не е изчезнала, не е отвлечена, не е в опасност.

Грубър беше представител на директора на нюйоркската агенция, имаше блестящи бели зъби и лице с остри черти. Беше облечена в синьо-зелен костюм с панталон, ръцете й бяха обсипани със златни гривни, а когато се ръкува с Барбара, пръстите й бяха студени.

Тук беше и художественият директор Дел Суон. Той имаше тъмна кожа, платиненоруса коса и обеца на едното ухо. Носеше модерни избелели джинси и тясна черна тениска. На Барбара й се стори изнервен и неспокоен, като човек, който знае повече, отколкото казва, или може би просто се чувства виновен, задето е последният, видял Ким жива.

Имаше още двама мъже. По-възрастният беше около четиридесетгодишен, носеше сив костюм и от цялото му същество лъхаше на корпоративен служител. Барб бе срещала хора като него по бизнес коктейлите в „Мерил Линч“, където работеше Ливън. Можеше да се обзаложи със стопроцентова сигурност, че той и по-младият мъж от дясната му страна са адвокати от Ню Йорк, които бяха изпратени спешно в Мауи, за да спасяват задниците на шефовете в списанието.

Барб погледна към Каръл Суийни — едра жена, секретарка от модната агенция, която бе уредила тази работа за Ким и я придружаваше по време на снимките, за да се грижи за нея. Каръл беше облечена в скъпа, но безформена черна рокля и имаше вид, сякаш е погълнала нещо огромно, което е заседнало в гърлото й.

Барб не можеше да понася присъствието й.

Старшият Костюм, Барб забрави името му веднага щом го чу, казваше на Ливън:

— Организирали сме охранителен екип, който да открие къде може да е отишла Ким.

Дори не погледна към Барб, цялото му внимание бе насочено към Ливън. Всъщност както и на всички останали. Барбара знаеше, че изглежда разстроена, объркана и безпомощна. А и едва ли някой би могъл да я вини за това.

— Какво повече можете да ни кажете? — обърна се тя към адвоката.

— Няма признаци, че нещо се е случило с нея. От полицията предполагат, че просто е заминала някъде, за да се поразсее.

Барб си помисли: Ливън, кажи им, но той я бе предупредил още преди да пристигнат: „Ще съберем информация. Ще слушаме, но не бива да забравяме, че ние не познаваме тези хора“. Което означаваше, че всеки, свързан със списанието, би могъл да има нещо общо с изчезването на дъщеря им.

Сузан Грубър опря лакти на коленете си, наведе се напред и заговори на Ливън:

— Ким е била в бара на хотела с Дел, който отишъл до тоалетната, а когато се върнал, Ким си била отишла. Никой не я е отвел. Тя си е тръгнала по своя воля.

— И това ли е всичко? — попита Ливън. — Ким е напуснала бара на хотела сама, никой не я е виждал или чувал, няма я ден и половина и от всичко това вие си правите заключението, че е напуснала снимките и е отишла някъде да се „поразсее“?

— Тя е голям човек, господин Макданиълс — отвърна Грубър. — Не за пръв път някое от момичетата захвърля работата си. Спомням си Гретхен, която миналата година изчезна от Кан и шест дни по-късно се появи в Монте Карло.

Грубър говореше така, сякаш беше в кабинета си и търпеливо обясняваше работата си на Ливън.

— На тези снимки сме изпратили осем момичета — продължи тя, като изтъкваше за колко много хора отговаря, безбройните си задължения във връзка със снимките и как трябва всяка минута да е на снимачната площадка или да преглежда заснетия през деня материал…

Върху обсипаните й със злато ръце не се виждаше брачна халка. Барбара усети как главата й ще се пръсне. Дали имаше деца? Дали изобщо някога бе познавала дете? Едва ли Сузан Грубър имаше представа какво означава да имаш дете.

— Ние всички обичаме Ким — изтърси Каръл Суийни на Барб. — Аз… имах чувството, че Ким е в безопасност тук. Вечерях с една от манекенките. Искам да кажа, че Ким е толкова добро и отговорно момиче, никога не съм и допускала, че ще има причина да се тревожа за нея.

— Нямаше ме само минута — обади се Дел Суон и се разплака.

Сега на Барб й стана ясно защо Грубър бе довела всички тези хора. Барбара бе възпитана да бъде любезна с хората, но сега, след като вече нямаше смисъл да отрича очевидното, трябваше да им го каже.

— И никой от вас не е отговорен? Затова ли сте дошли тук? За да ни кажете, че никой от вас не е отговорен за Ким?

Никой не посмя да срещне погледа й.

— Ние казахме в полицията всичко, което знаем — смънка Грубър.

Ливън се изправи, отпусна ръка на рамото на съпругата си и се обърна към хората от списанието:

— Моля ви, обадете ни се, ако научите нещо. Но точно сега бихме искали да останем сами. Благодаря ви.

— Ким ще се върне. Не се тревожете — рече Грубър, стана и преметна дръжката на чантата пред малките си гърди.

— Искате да кажете, че се надявате и се молите за това — вие, жалки и страхливи същества — заключи Барбара.