Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (15)

13.

Ливън и Барбара Макданиълс прекосиха със самолет разстоянието между Гранд Рапидс и Чикаго, а оттам отлетяха до Лос Анджелис, където почти веднага имаше връзка с полета до Хонолулу. Когато пристигнаха в Хонолулу, прекосиха тичешком летището, с билетите и личните карти в ръце, за да се качат на малкия самолет, който щеше да ги отведе до острова. Влязоха последни и се отпуснаха върху седалките точно когато вратите на малката машина се затвориха с трясък.

След четиридесет минути щяха да бъдат в Мауи.

Само четиридесет минути ги деляха от Ким.

Откакто бяха напуснали Гранд Рапидс, Ливън се бе унасял на няколко пъти в сън. Толкова много време му се губеше от среднощното телефонно обаждане, че всичко започваше да му се струва нереално.

В момента се самозалъгваха, че след време, когато всичко се изясни и се успокоят, ще се смеят на това как Ким ги бе изплашила и накарала да дойдат чак дотук. Щяха да показват на близките си снимка с Ким и изражението й „О, моля ви“ на нея и всички щяха да носят разноцветни гирлянди около врата, типични за щастливите туристи на Хаваите.

Но после страхът отново ги сграбчи.

Къде беше Ким? Защо не можеха да се свържат с нея? Защо не се бе обадила у дома или на мобилния на баща си?

— Мислех си за колелото — каза Барб, докато самолетът се издигаше над облаците.

Ливън кимна и взе ръката й.

Това, което наричаха „колелото“, беше започнало с друго ужасно телефонно обаждане, преди осем или девет години, от полицията. Тогава Ким беше на четиринадесет. Карала велосипеда си на връщане от училище, когато краят на дългия пухкав шал се закачил и увил около задната гума, задушавайки я и изхвърляйки я от седалката в крайпътната канавка.

Една жена, която минавала с колата си по шосето, спряла и намерила Ким, паднала в безсъзнание до едно дърво. Жената, Ан Клоси, се обадила на 911 и когато линейката дошла, парамедиците не могли да свестят момичето.

Лекарите констатирали, че мозъкът й е бил лишен от кислород. Тя била в кома. От болницата казаха на Барб, че дъщеря й може да не излезе от нея.

Когато най-после успя да се свърже с Ливън в офиса му, Ким беше прехвърлена в травматологията в Чикаго. Двамата с Барб пътуваха четири часа с кола и завариха дъщеря си в интензивното отделение, замаяна, но будна. Около шията й имаше ужасяваща пурпурна синина от шала, който едва не я бе убил.

Но беше жива. Не беше сто процента сигурно, че няма да има никакви увреждания, но щеше да се оправи.

— Нещо странно ставаше в главата ми — им каза тогава Ким. — Беше като сън, но по-реално. Чух отец Марти да ми говори, сякаш бе седнал на ръба на леглото.

— И какво ти каза той, скъпа? — попита я Барб.

— Каза ми: „Радвам се, че си кръстена, Ким“.

Ливън свали очилата си и избърса навлажнелите си очи с длан. Барб му подаде кърпичка с думите:

— Зная, скъпи, зная.

И сега искаха да намерят Ким, както тогава. Жива. И да е добре. Ливън се усмихна на Барб, докато и двамата си мислеха как „Чикаго Трибюн“ написа статия, озаглавена: „Момичето Чудо“. Понякога все още я наричаха така.

Момичето Чудо, което влезе в баскетболния отбор още първата година в университета. Момичето Чудо, което бе прието да следва медицина в Колумбийския университет. Момичето Чудо, което бе избрано за рекламно лице на „Спортинг лайф суимсют“ при шанс един на милион срещу нея.

Но дали това наистина бе чудо?, мислеше Ливън сега.