Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (96)

94.

Крачех нервно напред-назад пред нашата сграда. В сака ми имаше всичко необходимо за една нощувка. Манди се появи с грохот върху любимия си „Харли“ — добре поддържан мотор с червена кожена седалка.

Качих се, обвих ръце около тънката й талия и потеглихме. Дългата й коса шибаше лицето ми, докато се носехме към Десета магистрала, откъдето щяхме да продължим към Пасифик Коуст Хайуей — омагьосващ участък от крайбрежния път, който сякаш нямаше край.

Наляво, пол шосето отвъд плажа, се разнасяше непрестанният грохот на вълните, по които сърфистите се издигаха и спускаха. Изведнъж осъзнах, че никога не бях сърфирал — струваше ми се прекалено опасно.

Притиснах се още по-здраво към Манди, когато тя смени платното и увеличи скоростта.

— Отпусни раменете си! — провикна се тя към мен.

— А?

— Отпусни се.

Трудно ми бе да го постигна, но поне се опитах да не натоварвам толкова краката и рамената си, след което Манди отново се провикна:

— А сега направи като кучетата.

Тя извърна глава и ми се изплези, после посочи с пръст към мен, докато и аз не направих същото. Да се носим напред с осемдесет километра в час, с изплезени езици, това направо ме побъркваше и накара и двама ни да се смеем така, че чак се просълзихме.

Все още се усмихвах, когато профучахме през Малибу и прекосихме границата с окръг Вентура. След броени минути Манди отби мотоциклета край „Мрежата на Нептун“ — рибарска хижа, чийто паркинг вече бе препълнен с мотоциклети.

Щом я последвах вътре, неколцина от посетителите я посрещнаха с приветливи викове: „Здрасти, Манди“. Взехме си по един печен рак и се разположихме до масата край прозореца, пред картонените чинии с малки късове разтопено масло. Изядохме си раците с по една пепси-кола, след което отново се качихме на мотоциклета на Манди.

Колкото повече пътувахме, толкова повече се чувствах като у дома си. Най-после се получи. Манди успя да ме развесели. Скоростта и вятърът издухаха всички грижи от главата ми, принудиха ме да се отдам само на възбудата и свободата да пътувам, където ми видят очите.

Докато пътувахме на север, голямата тихоокеанска магистрала се спусна до морското равнище, за да ни преведе през поразително привлекателните градчета Сий Клиф, Ла Кончита, Ринкон, Карпентерия, Съмърленд и Монтесито. След това Манди ми заповяда да се заловя по-здраво за нея, докато вземе завоя по магистралата към изхода на Олив Мил Роуд, извеждащ до Санта Барбара.

Като видях крайпътните табели, се досетих накъде пътуваме — към едно местенце, за което често си бяхме говорили, че ще посетим през някой уикенд, но досега така и не се бяхме наканили.

Цялото ми тяло беше изтръпнало, когато най-сетне слязох от мотоциклета пред легендарния хотел „Билтмор“. Покривът му беше покрит с червени керемиди, а палмите пред фасадата не пречеха на прекрасната панорама към океана. Смъкнах каската си, прегърнах моето момиче и му рекох:

— Скъпа, когато казваш, че ти е хрумнала някоя идея, несъмнено знаеш какво приказваш.

— Пазех коледната си премия за нашата годишнина — отвърна ми тя, — но знаеш ли какво ми хрумна тази сутрин в четири часа?

— Кажи ми.

— Че няма по-подходящ момент от сегашния. Нито по-подходящо място от това.