Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (50)

48.

Анри не разчиташе само на дрехите; нито на каубойските ботуши, камерата или широките тъмни очила. Облеклото беше важно, но изкуството на дегизировката се състоеше в жестовете, както и в умението да се превъплъщаваш. Това, което определяше Анри като първокласен хамелеон, бе талантът му да се превръща в човека, чийто образ пресъздаваше.

В шест и половина същата вечер той влезе в неугледната трапезария на хотел „Камехамеха“. Беше облечен в джинси и летен син пуловер от фин кашмир, с навити ръкави. Краката му бяха обути в италиански мокасини без чорапи, на китката проблясваше златен часовник, а върху лявата ръка — брачна халка. Косата му, със сребристи нишки, бе пригладена назад, а очилата без рамки подсилваха впечатлението за влиятелна светска персона.

Той огледа дървените колони, гредите по тавана, грубия дървен под, редиците маси, сгъваемите столове и бюфета с горещи блюда. Нареди се на опашката и си взе чиния с някаква яхния, преди да се запъти към ъгъла, където край една маса седяха Барбара и Ливън пред недокосната храна.

— Може ли да седна при вас? — попита учтиво той.

— Ние тъкмо тръгвахме — отвърна Лнвън, — но ако сте достатъчно смел, за да ядете това, нямаме нищо против.

— Какво, по дяволите, мислите, че е? — попита Анри и придърпа стола до Ливън. — Животно, зеленчук или минерал?

Ливън се засмя.

— Казаха ми, че е говеждо задушено, но не бих се осмелил да го потвърдя.

Анри протегна ръка.

— Андрю Хигинс. От Сан Франциско.

Ливън пое ръката му и представи Барб и себе си.

— Май ние сме единствените американци сред тълпата туристи. Знаехте ли що за дупка е това, когато си запазихте стая?

— Всъщност не съм отседнал тук. Търся дъщеря си. Лори току-що се дипломира в „Бъркли“ — рече скромно той. — Казах на жена си, че сигурно си прекарва страхотно на някой къмпинг в компанията на свои съвипускници и приятели, но от няколко дни не се е обаждала у дома. По-точно — една седмица. И майка й се побърква от притеснение заради онази бедна манекенка, която е изчезнала, нали знаете, в Мауи.

— Това е нашата дъщеря, Ким. Манекенката, която е изчезнала — осведоми го Барбара.

Анри, който тъкмо ровеше с вилица в чинията си, вдигна сепнато глава.

— О, боже! Съжалявам. Много съжалявам. Не зная какво да кажа. Сигурно не сте на себе си?

— Чувстваме се ужасно — поклати глава Барб, свела поглед към масата. — Молим се. Опитваме се да спим. Да запазим разума си и да не полудеем.

— Готови сме да се уловим и за най-малката надежда — рече Ливън. — Затова сме тук, обади ни се мъж на име Питър Фишър. Каза, че в нощта, когато Ким е изчезнала, той е бил с нея, че тя оставила часовника си и ако се срещнем с него тук, ще ни го даде и ще ни каже нещо. Знаеше, че тя има „Ролекс“. Казахте, че името ви е Андрю?

Анри кимна.

— От полицията ни предупредиха, че обаждането навярно е измама. Че имало всякакви негодници, които за пари си измисляли какво ли не. Както и да е, говорихме с всички тук. Никой не е чувал за Питър Фишър. Не е отседнал в прекрасния хотел „Камехамеха Хилтън“.

— Вие също не би трябвало да оставате тук — рече внезапно мъжът. — Чуйте, аз съм наел малка вила на десетина минути път оттук. Има три спални, две бани и е чисто. Защо не пренощувате при мен? Ще ми правите компания.

— Предложението ви е много любезно, господин Хигинс, но не бихме искали да ви се натрапваме.

— Наричайте ме Андрю. Всъщност ще ми направите услуга. Обичате ли тайландска кухня? Открих едно място недалеч оттук. Какво ще кажете? Да се махаме от тази дупка, а утре сутринта ще потърсим момичетата.

— Благодаря, Андрю — рече Барбара. — Наистина много мило предложение. Ако ни позволите да ви заведем на вечеря, можем да го обсъдим.