Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (121)

119.

Ван дер Хойвел прекрати рязко срещата ни, като ме отпрати, под предлог, че бързал за самолета.

Главата ми щеше да се пръсне като тенджера под налягане. Заплахата срещу мен се бе удвоила, все едно водех война на два фронта: ако не напиша книгата, Анри щеше да ме убие.

Но ако я напиша, щеше да ме убие Вернер.

Все още трябваше да намеря Анри, а освен това да попреча на Ван дер Хойвел да съобщи на Хорст Вернер за книгата и мен.

Извадих от чантата на лаптопа деветмилиметровия „Ругер“ на Анри и го насочих към гърдите на холандеца. Гласът ми бе дрезгав от преживения стрес и насъбралите се в мен страх и ярост:

— Преди малко заявих, че не ме е грижа нито за вас, нито за вашия Алианс. Е, сега промених мнението си. Вече ме е грижа, и то много.

Ван дер Хойвел ме изгледа с нескрито презрение.

— Господин Хокинс, ако сега ме застреляте, до края на живота си ще гниете в затвора. А Анри ще остане на свобода и ще си живее в разкош някъде по света.

— Свалете си палтото! — заповядах му аз и отново вдигнах пистолета към гърдите му. — А после и всичко останало.

— Какъв е смисълът от това, Хокинс?

— Обичам да гледам — процедих аз. — А сега млъквай. Смъквай всичките си дрехи. Ризата, обувките, панталоните, всяка дреха от гърба си.

— Наистина си голям глупак — въздъхна той, но се подчини. — И с какви доказателства разполагаш срещу мен? Заради порнографските клипове в компютъра ми? Тук е Амстердам. Ние не сме такива превзети моралисти, каквито сте вие в Щатите. Не можеш да ме свържеш с нито един клип. Виждал ли си ме на някои от тези видеозаписи? Не мисля, че ще успееш да докажеш нещо.

Стоях, без да помръдвам, стисках оръжието с двете си ръце, дулото сочеше към Ван дер Хойвел. Когато той се съблече напълно, му заповядах да се обърне към стената. След това го халосах по главата с дръжката на пистолета — също както Анри бе сторил с мен.

Оставих го да лежи в безсъзнание на пода, взех вратовръзката му от купчината с дрехи върху стола и вързах с нея здраво китките му отзад на гърба.

Компютърът му беше свързан към интернет и аз трескаво се заех да препращам на моя имейл адрес видеозаписите на Анри Беноа като прикачени файлове. Какво още ми оставаше?

Видях кутия с флумастери върху бюрото му и напъхах един от тях в джоба на сакото си.

После се поразходих из безупречно чистото студио, заемащо цял етаж. Този холандец действително имаше основания да се гордее с него. Притежаваше ценни, много красиви вещи. Скъпи книги. Картини. Фотографии. А пък гардеробът му беше като музей на мъжкото облекло. Отвратително бе, че един толкова порочен човек можеше да си позволи такъв безгрижен живот и да тъне в лукс и разкош.

Влязох в кухнята на Ван дер Хойвел. Беше достойна за реклама на някой магазин за кухненско оборудване. Включих газовите горелки във фурната на печката му.

Хвърлих в огъня всички кухненски кърпи, както и вратовръзките от гардероба му, по двеста долара бройката. Щом пламъците се извисиха до тавана, се задейства пожарогасителната инсталация и от дюзите, монтирани на тавана, рукнаха обилни струи вода.

На стълбището запищя алармата. Не се съмнявах, че сигнал за пожар е подаден и в най-близката пожарна.

Докато водата заливаше пода от фино обработено дърво, се върнах в голямото помещение и грабнах под мишница двата компютъра — моя и неговия.

После зашлевих Ван дер Хойвел през лицето, изкрещях името му и го изправих на крака.

— Ставай! Веднага! Стани! Изправи се!

Повлякох го надолу по стъпалата към улицата, без да си давам труд да отговарям на въпросите му. От прозорците се извиваха гъсти кълба дим и както се надявах, на тротоара се бе струпала гъста тълпа от свидетели, наизскочили от съседните къщи — делово облечени мъже и жени, старци и деца на велосипеди, които в този град се осигуряваха безплатно на жителите.

Пуснах Ван дер Хойвел на тротоара, извадих флумастера и отвинтих капачката. Написах на челото му една дума: Убиец.

Той закрещя към хората, но гласът му прозвуча страхливо и пискливо. По-скоро молеше за нещо, но единственото, което разбрах, беше „полиция“. Наоколо веднага наизвадиха мобилните си телефони и трескаво започнаха да набират номера на полицията.

Не след дълго оглушително завиха полицейски сирени и колкото повече приближаваха, толкова повече ми идеше да завия и аз заедно с тях. Но продължавах да държа оръжието на Анри, насочено към Ван дер Хойвел, и да чакам. Когато полицаите най-после се появиха, оставих „Ругер“-а на тротоара и им посочих челото му.