Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (43)

41.

За Ливън и Барбара изтекоха поредните мъчителни двадесет и четири часа, а аз се чувствах безпомощен пред отчаянието им. Когато онази вечер си легнах, по новините показваха все същите стари клипове. Бях се унесъл в неспокоен сън, когато телефонът иззвъня.

Беше Еди Кеола.

— Бен, не се обаждай на семейство Макданиълс. След десет минути ще се срещнем пред главния вход на хотела.

Двигателят на джипа на Кеола ръмжеше тихо, когато изскочих в топлата нощ и припряно се настаних на предната седалка до шофьора.

— Къде отиваме? — попитах го.

— На един плаж, наречен „Макена Ландинг“. Ченгетата са намерили нещо. Или някого.

Десет минути по-късно Еди паркира край извития път до шестте полицейски патрулни коли, микробусите на Специалния отряд за бързо реагиране и този на съдебния лекар. Под нас се виждаше плажът във форма на полумесец — усамотен залив, ограден от висока скала от застинала лава, надвиснала над океана. В краищата й се разбиваха пенестите вълни.

Един хеликоптер бучеше над главите ни и обливаше със светлините от прожекторите си полицаите. Силуетите им чертаеха причудливи сенки върху плажната ивица.

Двамата с Кеола си проправихме път към брега и аз видях, че колата на противопожарната охрана е спряла почти до водата. Върху вълните се полюшваха гумени лодки и хората от подводния екип скачаха в океана.

Призля ми при мисълта, че трупът на Ким може да се намира на дъното, както и от вероятността тя, също като онова момиче, което Кеола бе издирвал преди време, да е била убита от бившето си гадже, от което се е опитвала да се отърве.

Кеола прекъсна унеса ми, като ме представи на детектив Паликапу — едър и широкоплещест полицай, облечен с яке с надпис „Полицейско управление на Мауи“ на гърба.

— Онези туристи там — рече Паликапу и посочи към групата деца и възрастни, скупчени в другия край на извитата скала — са видели нещо да плува през деня.

— Тяло, искаш да кажеш — уточни Кеола.

— Отначало са решили, че е голям дънер или някакъв боклук. После забелязали да го обикалят акули и ни се обадиха. Течението е завлякло това, което е останало, под шуплестата скала в заливчето, там, където се гмуркат хората ни.

Кеола ми обясни, че шуплестата скала е риф от застинала лава с подводна пещера. Добави също, че понякога хората се гмуркали в подобни места, когато имало отлив, не обръщали внимание на прилива и често се давели, понесени от подводните течения.

Това ли се бе случило с Ким? Внезапно идеята ми се стори доста приемлива.

В отбивката на пътя спряха микробуси на телевизията. Фотографи и репортери се спуснаха надолу към брега, докато полицаите опъваха жълтата отцепваща лента, за да оградят мястото.

Един от фотографите приближи до мен и ми се представи като Чарли Ролинс. Каза, че бил на свободна практика и ако съм имал нужда от снимки за „Лос Анджелис Таймс“, можел да ми ги осигури.

Взех визитката му, после се обърнах точно навреме, за да видя първите гмуркачи, които излизаха от водата. Единият носеше някакъв вързоп в ръцете си.

— Ти си с мен — рече Кеола и двамата пресякохме отцепващата лента. Стояхме на осветения бряг, когато лодката приближи.

Ярката светлина от прожекторите на хеликоптера освети тялото в ръцете на гмуркача. Момичето беше малко, може би тийнейджърка или дете. Трупът бе толкова подпухнал от водата, че не можех да определя с точност възрастта, но ръцете и краката бяха омотани с въжета.

Лейтенант Джаксън пристъпи напред и отметна косите от лицето на жертвата с ръка. Носеше гумена ръкавица.

Изпитах облекчение, че не е Ким Макданиълс и не се налагаше да се обаждам на Ливън и Барбара.

Но чувството бе краткотрайно, заменено от силна тъга. Друго момиче, нечия друга дъщеря бе варварски убита.