Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (111)

109.

Пуснах вестника на пода и последвах тройката, която изчезна през въртящата се врата и излезе на улицата.

Насочих се към парадния вход, загрижен да не изпусна Анри от погледа си. Необходимо ми бе и малко време, за да обмисля окончателния си план за действие. Но преди да стигна до въртящата се врата, група туристи изскочиха пред мен и с много блъскане, смях и закачки ми препречиха пътя. Идеше ми да им изкрещя в лицата: „МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ, ТЪПИ ЗАДНИЦИ!“

Когато най-после се измъкнах навън, Анри и двете жени вече се бяха отдалечили на значително разстояние и наближаваха колонадата от западната страна на улицата.

После продължиха надолу по улица „Де Кастильоне“ и от там към „Риволи“. Успях да ги зърна само за миг, преди да изчезнат зад ъгъла.

Но след малко видях двете красиви жени, опрели глава до глава и застанали пред витрината на някакъв магазин за обувки, докато светлата коса на Анри се белееше малко по-нататък.

Но колкото и да се стараех да не ги изпускам от очи, той изчезна надолу към спирката на метрото при Тюйлери в противоположния край на улицата.

Втурнах се напред въпреки гъстото улично движение, затичах надолу по стъпалата на платформата на метростанцията, обаче навалицата тук бе толкова гъста, че никъде не го видях.

Ето, той беше там, на далечния край на платформата. Внезапно се извърна към мен и аз се вцепених. За една минута, сторила ми се цяла вечност, се почувствах напълно уязвим, като че ли бях осветен от прожектор на фона на сцена, цялата в черно.

Сигурно ме бе видял.

Бях точно пред очите му.

Но той не реагира, а аз продължих да го зяпам втренчено, докато нозете ми натежаха, сякаш бяха залепени за бетона.

После образът му като че ли се промени и избистри. Сега, когато го гледах от упор, ме порази дължината на носа му, височината на челото, вдадената навътре брадичка.

Да не би да полудявах?

Бях толкова сигурен, че е той… но също толкова сигурен сега бях, че съм се припознал. Как можех да съм такъв глупак, пълен загубеняк, пълен провал като детектив. Мъжът, когото бях последвал от хотел „Риц“, въобще не беше Анри.