Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (56)

54.

Фоайето на „Уайли Принсес“ изглеждаше като циркова площадка. На рецепцията се бе извила опашка от германски туристи, група малчугани молеха градинаря да им позволи да нахранят рибките кои, а в другия край имаше представяне на туристическите атракции чрез клипове и диапозитиви, придружени от местна музика.

Сякаш двамата с Еди Кеола бяхме невидими. Никой не ни обръщаше внимание.

Аз бях започнал да отмятам фактите един по един, свързвайки Роса с Ким, Ким с Джулия и с шофьора Марко Беневенуто, който бе излъгал и мен, и семейство Макданиълс, а сега бе изчезнал.

— Какво мислиш, Еди? Виждаш ли връзката? Или въображението ми е прекалено развинтено?

Кеола въздъхна шумно.

— Да ти кажа честно, Бен, вече нищо не разбирам. Не ме гледай така. Аз се оправям с неверни съпрузи. Или със застрахователни искове. Ти какво си въобразяваш? Че Мауи е Лос Анджелис?

— Защо не се обадиш на приятеля си лейтенант Джаксън?

— Ще го направя. Ще го помоля да се свърже с полицията в Оаху и да ги накара сериозно да потърсят Барб и Ливън. Ако не го направи, ще действам без негово съгласие. Баща ми е съдия.

— Сигурно е доста полезно.

— Дяволски си прав, полезно е.

Кеола ме увери, че ще ми се обади, и си тръгна, оставяйки ме с телефон в скута. Взирах се през откритото фоайе към тъмните води на океана. През леката мъгла виждах очертанията на Ланаи, малкия остров, където бе намерила смъртта си Джулия Уинклър.

В Лос Анджелис беше пет сутринта, но имах нужда да поговоря с Аманда.

— Какво става, лютичето ми? — измърка сънено тя по телефона.

— Лоши работи, пчеличке.

Разказах й за последните шокиращи новини, как имах чувството, че стотици паяци използват гърба ми за скоростна писта. И не, уверих я, през последните дни не съм пил нищо по-силно от сок от гуава.

— Ким щеше да се появи досега, ако можеше — споделих с Аманда. — Не зная кой къде кога или как, но ако трябва да съм честен пред бога, скъпа, мисля, че зная какво става.

— Сериен убиец в рая. Историята, която чакаш толкова отдавна. Може би дори роман.

Почти не обърнах внимание на думите й. Това, което ми се изплъзваше, откакто преди два часа включих телевизора, сега светна в мозъка ми като червена лампа. Чарлс Ролинс. Името на мъжа, с когото за последен път е била видяна Джулия Уинклър.

Бях чувал това име.

Казах на Аманда да изчака за секунда, измъкнах портфейла от задния си джоб и с трепереща ръка запрелиствах визитните картички, които бях подредил зад пластмасовата преградка.

— Манди.

— Тук съм. А ти там ли си?

— Един фотограф на име Чарлс Ролинс дойде при мен, когато бе открит трупът на Роса Кастро. Работи за списание „Толк Уийкли“ в Локсахачи, Флорида. Според полицаите той е последният човек, видял Джулия Уинклър жива. Никъде не може да бъде открит.

— Ти си говорил с него? Би ли могъл да го идентифицираш?

— Вероятно. Имам нужда от услуга.

— Да включа лаптопа си?

— Моля те.

Зачаках, притиснал толкова плътно телефона до ухото си, че чух водата от тоалетното казанче в Ел Ей. Накрая гласът на моята любима се разнесе отново по линията.

Тя се прокашля и каза:

— Бенджи, в „Гугъл“ има четиридесет сайта за хора с име Чарлс Ролинс. Сигурно са повече от две хиляди, а във Флорида — стотина. Но никъде не се споменава списание „Толк Уийкли“. Нито в Локсахачи. Нито където и да е другаде.

— По дяволите, да му изпратим имейл.

Продиктувах й адреса на Ролинс и съобщението.

— Върна се обратно, Бенджи — каза след секунда Аманда. — Непознат потребител. Сега какво?

— Ще ти се обадя по-късно. Трябва да отида в полицията.