Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (3)

1.

Болезнен удар в бедрото събуди Ким Макданиълс. Беше боса, със синьо-бяла маркова мини рокля на Джус Кутюр. Отвори очи в мрака и няколко въпроса изплуваха в съзнанието й.

Къде беше? Какво, по дяволите, ставаше?

С усилие успя да се измъкне от одеялото, с което бе омотана главата й, и осъзна две неща. Ръцете и краката й бяха вързани. И се намираше в някакво тясно място.

Отново се блъсна в нещо и този път изкрещя: „Хей!“.

Викът й замря, погълнат от задушното пространство и заглушен от боботенето на мотор. Лежеше в багажника на кола. Но това беше пълно безумие! Младата жена си заповяда да се събуди!

Но тя беше будна, а ударите, които усещаше, бяха съвсем реални. Опита се да извие китки, за да се освободи от найлоновото въже, с което бяха овързани, но не успя. Претърколи се по гръб, сви колене към гърдите си и после — бам! Ритна капака на багажника, но проклетото нещо не помръдна.

Заблъска го отново и отново; изпитваше пронизваща болка в краката, но не можеше да се освободи, а цялото тяло я болеше. Затрепери, обзета от паника.

Беше хваната в капан. Не знаеше как се е случило и защо, но не беше мъртва и не беше наранена. Следователно можеше да се измъкне.

Ким раздвижи вързаните си ръце и заопипва наоколо. Търсеше някакъв инструмент, крик или железен лост, но не намери нищо. Започваше да се задушава от неприятната миризма в багажника.

Къде беше?

Тя се напрегна, опитвайки се да си припомни какво се бе случило, но мозъкът й сякаш отказваше да работи. Досещаше се единствено, че е била упоена. Някой й бе сипал рохи^[1] в питието, но кой? Кога?

— Помоооощ! Пуснете ме! — изкрещя младото момиче и с все сила зарита капака на багажника. Удари силно главата си в някакъв метален ръб и очите й плувнаха в сълзи от болката и вцепеняващия страх.

Замъгленият й поглед мерна нещо лъскаво — около десетсантиметров лост, точно над главата. Сигурно с него се освобождаваше капакът.

— Слава богу! — прошепна Ким.