Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (77)

75.

Когато ми очерта маршрута, Анри не ми съобщи крайната цел на пътуването, а само каза:

— Излез на Десета магистрала и карай на изток. После ще ти обясня какво да направиш.

В куфарчето си носех всички документи — договора от „Рейвън-Уофорд“, приложението за авторските права, редовете за подписите, маркирани с думите „Подпишете тук“. Бях взел също касетофон, бележник и лаптоп. А в джоба с цип от задната страна на куфарчето се намираше пистолетът ми. Но най-лошото бе, че се надявах Бог да ми предостави шанс да го използвам.

Настаних се в колата и се насочих към магистралата. Не беше смешно, но цялата ситуация бе дотолкова налудничава, че ми идеше да се разсмея.

Разполагах с договор за „бестселър на невиждан досега сериен убиец“, какъвто от години бях търсил, за какъвто бях мечтал. Само че в него имаше една-единствена наказателна клауза и тя гласеше:

Напиши книгата или умри.

Дали някой друг автор в съвременната история бе получавал договор в комплект със смъртна присъда? Бях напълно сигурен, че моят случай с уникален.

Денят беше неделя, в средата на юли, приятен и слънчев. Щом излязох на магистралата, започнах да проверявам през една минута в огледалото дали имам опашка, но никого не видях. Спрях да напълня резервоара на една бензиностанция, където си взех кафе и поничка, след което отново се върнах на шосето.

След още два часа и сто мили мобилният ми телефон иззвъня.

— Хвани Сто и единадесета магистрала към Палм Спрингс! — нареди ми той.

Бях изминал около тридесетина километра, когато видях отбивката. Поех по платното и продължих по магистралата, докато тя се смали до еднопосочната улица Палм Каньон Драйв.

Телефонът ми пак звънна и аз отново получих указания от моя „партньор“:

— Като стигнеш до центъра на града, завий надясно по Табкуиц Каньон, а после продължавай наляво, ама все по Белардо. И не си изключвай телефона.

Взех двата завоя и вече предчувствах, че съм близо до мястото на срещата, когато Анри добави:

— В момента би трябвало да виждаш пред себе си хотел „Бристол“.

Беше избрал оживено място.

Това бе добро предзнаменование, поне за мен. Изпитах облекчение, дори леко въодушевление.

Изтеглих колата пред главния вход на стария луксозен хотел, известен с удобствата, предлагани на изисканите и претенциозни клиенти, и подадох ключовете на камериера, който забързано дотърча през въртящата се врата.

Гласът на Анри отново заговори в ухото ми:

— Иди в ресторанта край басейна. Резервацията е на мое име — Анри Беноа. Надявам се, че си огладнял, Бен.

Това вече беше новина.

Той ми съобщи фамилното си име. Не знаех дали бе истинско или измислено, но този знак на доверие ме порази.

Все още замислен, аз се насочих през фоайето към ресторанта. Да. Всичко се очертаваше да бъде много цивилизовано.

Ще отворим бутилка с шампанско.