Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (78)

76.

Ресторант „Пустинна роза“ бе разположен под дълъг син навес, достигащ до самия край на басейна. Отразяваните от водата светлини танцуваха по белите камъни на вътрешния двор и аз, заслепен от блясъка, засенчих очите си с ръка. Казах на салонния управител, че ще обядвам с Анри Беноа, а той ми отвърна:

— Вие сте го изпреварили.

Отведе ме до една маса с чудесен изглед към басейна, ресторанта и пътеката, виеща се около хотела чак до паркинга. Облегнах се на стената. Оставих разтвореното куфарче до дясната си ръка.

Към масата се приближи сервитьорка и ми изброи различните напитки, които се предлагаха, включително и специалитета на заведението — коктейл със сироп от нар и плодов сок. Поисках бутилка минерална вода Пелегрино и когато ми я донесоха, пресуших на един дъх чашата, после я напълних отново и зачаках Анри да се появи.

Погледнах часовника си и се учудих. Оказа се, че съм чакал само десетина минути. Имах чувството, че бе изтекло два пъти повече време. Без да преставам да се озъртам, позвъних на Аманда и й съобщих къде съм. После използвах мобилния си телефон, за да потърся информация за Анри Беноа в интернет.

Но нищо не открих.

Накрая се обадих на Загами в Ню Йорк и го осведомих, че чакам Анри. Чуваше се много лошо. Убих малко време да описвам на Лен пътуването през пустинята, красивия хотел и моето настроение.

— Започвам да се изнервям около всичко това — казах аз. — Надявам се да подпише договора.

— Внимавай — предупреди ме Загами. — Доверявай се само на инстинктите си. Изненадан съм, че закъснява за срещата.

— Аз пък не съм. Не ми харесва, обаче не съм изненадан.

Прескочих до тоалетната и след това отново се върнах на масата, обзет от трескаво очакване. Мислех, че докато ме е нямало, Анри е дошъл и се е настанил на празния стол срещу мен.

Питах се как ли ще изглежда днес, ако бе решил отново да се дегизира… но столът насреща ми си оставаше незает.

Сервитьорката отново се приближи. Уведоми ме, че господин Беноа се е обадил по телефона, за да съобщи, че ще се забави и че аз трябвало да започна обяда без него.

И така, поръчах обяда. Тосканската супа с боб и зеле изглеждаше вкусна. Опитах няколко хапки от спагетите и неохотно предъвквах това, което навярно бе отлично приготвено ястие. Тъкмо помолих да ми донесат едно еспресо, когато телефонът ми отново иззвъня.

Втренчих се в него за миг, после с върховно усилие произнесох спокойно „Хокинс“, сякаш нервите ми не бяха опънати до крайност.

— Готов ли си, Бен? Сега ще трябва да шофираш още малко.