Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (107)

105.

Щастието, изпълнило сърцето ми, помръкна много скоро. Засенчи го страхът за сигурността на Манди.

Затова веднага щом се върнахме обратно в нашия малък хотел, аз се заех да й обяснявам защо трябва да напусне Париж още утре сутринта.

— Никога няма да се чувстваме напълно сигурни, докато Анри продължава да върлува. Трябва да бъда по-умен, по-прозорлив от него, а това не е лесно, Аманда. Единствената ни надежда е да се изправя срещу него. Моля те, повярвай ми.

Казах още на Манди, че Анри ми бе споделил колко често се отбивал е Джина в Париж, като ми бе описвал подробно как се разхождал с нея около площад „Вандом“.

— Да го открия там е равносилно на търсенето на игла в копа сено, но предчувствието ми подсказва, че той е тук.

— Но ако наистина е тук, какво ще правиш, Бенджи? Наистина ли ще го убиеш?

— Имаш ли по-добра идея?

— Поне стотина.

Качихме се по стълбището до нашата стая и аз накарах Манди да застане зад гърба ми, докато вадех елегантния „Смит енд Уесън“, преди да отворя вратата. Проверих гардеробите и банята, отместих завесите и дори надникнах надолу към алеята, за да се уверя, че никъде наоколо не се спотайва проклетото чудовище.

— Ще се върна след час — казах, след като се уверих, че стаята е чиста. — Най-много два. Стой тук и не мърдай никъде. Можеш да погледаш телевизия, но не излизай от стаята.

— О, моля те, Бенджи, обади се в полицията.

— Скъпа, още веднъж ще ти го повторя: те не могат да ни защитят. Ние не можем да се браним от такъв като Анри. А сега ми обещай, че ще се прибереш у дома.

Манди неохотно вдигна ръка с три пръста, изпънати като за скаутски поздрав, след което заключи вратата зад гърба ми веднага щом излязох от хотелската стая.

Бях направил някои предварителни проучвания. В Париж имаше няколко първокласни хотела. Помислих си, че Анри би могъл да отседне в „Жорж V“ или в „Плас Атене“. Но аз предпочитах да се уповавам на усета си.

Освен това от тук до хотел „Риц“ на площад „Вандом“ се стигаше само за двадесетина минути пеша.