Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (73)

71.

Когато Ленард Загами ме включи в списъка на своите автори, аз бях на двадесет и пет, той — на четиридесет, а „Рейвън Хаус“ бе изискано и тясно специализирано издателство, което предлагаше на пазара не повече от двадесетина книги годишно. Но след това „Рейвън“ се сля с гиганта „Уофорд Пъблишинг“ и сега новото издателство „Рейвън-Уофорд“ се разпростираше на най-горните шест етажа в небостъргача, извисяващ се над „Блумингдейл“.

Ленард Загами също се бе издигнал. Сега бе главен изпълнителен директор и президент, с други думи: голяма клечка, а новата издателска къща бълваше по двеста заглавия годишно.

Също като при конкуренцията, повечето от творбите на „Рейвън-Уофорд“ бяха чиста загуба на пари или пълен провал, но трима от авторите на издателството — аз не фигурирах сред тях — носеха повече приходи от всички останали сто деветдесет и седем.

Ленард Загами вече не ме възприемаше като печеливша карта, но ме харесваше, пък и нищо не му струваше да ме държи на борда. Надявах се след срещата ни да гледа на мен по друг начин и да си представи как касовите апарати в цялата страна започват да се пълнят.

А пък Анри щеше да оттегли смъртната си заплаха.

В девет часа се появих и зачаках в модернистично обзаведената чакалня на „Рейвън-Уофорд“. Към обяд секретарката на Ленард прекоси килима с щамповани ягуари, за да ме уведоми, че господин Загами разполагал с петнадесет минути за мен, та ако обичам, да я последвам.

Щом пристъпих прага на кабинета му, Ленард се изправи, за да ме увери колко се радвал да ме види, макар че видът ми бил доста смачкан.

Благодарих му и го уведомих, че съм се състарил най-малко с две години, докато чаках за срещата, насрочена за девет сутринта.

Лен се засмя, извини се и рече, че е направил всичко възможно да ме вмъкне в графика си, след което ми предложи да се настаня на стола срещу бюрото му. Със своите метър и шестдесет и осем Ленард Загами приличаше на хлапе зад огромното бюро, ала при все това излъчваше могъщество и проницателност, което в никакъв случай не беше за подценяване.

Заех предложеното ми място.

— За какво е тази книга, Бен? При последния ни разговор ти не ми спомена, че работиш върху нещо.

— Следиш ли случая с Ким Макданиълс?

— Моделът на „Спортинг лайф“? Разбира се. Тя и още няколко човека наскоро бяха убити в Хаваите. Хей! Да не би да си отразявал този случай? О, да. Разбирам.

— Следих я две седмици, бях много близък с някои от жертвите и…

— Виж, Бен — прекъсна ме Загами, — докато убиецът не бъде заловен, всичко това си остава тема за таблоидите. Все още не става за книга.

— Не е това, което си мислиш, Лен. Историята се разказва в първо лице.

— И кой е този, който разказва в първо лице? Ти?

Описах му предложението си с напълно сериозен тон, защото от това зависеше съдбата ми.

— Убиецът лично ми се представи. Инкогнито, разбира се — обясних му. — Той е много умен и способен маниак, който иска да издаде книга за убийствата, които е извършил. Иска от мен да я напиша. Няма да разкрие своята идентичност, но ще сподели как е убивал и защо.

Очаквах Загами да каже нещо, но изражението на лицето му остана безизразно. Кръстосах ръце върху тапицираното с кожа бюро, за да съм сигурен, че моят стар приятел ще ме гледа в очите.

— Лен, чу ли какво ти казах? Този тип може да се окаже най-издирваната личност в Америка. Той е умен. Той е на свобода. И убива със собствените си две ръце. Той ми заяви, че иска от мен да опиша това, което е извършил, защото желае да се сдобие с пари и известност. Но ако не напиша книгата, ще ме убие. Може да убие и Аманда. Затова, Лен, се нуждая само от едно „да“ или „не“. Интересува ли те идеята или не?