Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (12)

10.

— Какво искате? Кажете ми какво искате!

Ливън чу изщракване, последвано от сигнал „свободно“. Той натисна бутона за идентификация и прочете: „неизвестен“.

Барб го дръпна за ръката.

— Ливън! Кажи ми! Какво се е случило?

Барб обичаше да казва, че в семейството тя пали пожарите, а съпругът й ги гаси и с времето всеки бе приел падащата му се роля. И така, Ливън й разказа какво му бе казал непознатият. Опитваше се да прикрие паниката в гласа си и се придържаше към фактите.

Барб усети страха му, лицето й се изкриви от ужас. Гласът й стигаше до него приглушено, все едно идваше от много далече.

— Повярва ли му? Той каза ли ти къде е тя? Каза ли ти какво се е случило? Господи, за какво говорихте?

— Каза ми само, че си е отишла…

— Тя никъде не ходи без мобилния си телефон — задъха се Барб в астматичен пристъп.

Ливън скочи от леглото, треперещата му ръка събори нещата от шкафчето, като разпиля по килима хапчета, книги и списания. Откри инхалатора в безпорядъка, подаде го на жена си и я загледа, докато тя вдишваше дълбоко.

По лицето й се стичаха сълзи.

Мъжът протегна ръце, а тя се отпусна на гърдите му, разтърсвана от ридания.

— Моля те… просто й се обади.

Ливън грабна телефона от килима, набра номера на Ким и започна да брои позвъняванията, вперил поглед в часовника, докато усилено смяташе. На Хаваите беше едва десет вечерта.

После гласът на Ким прозвуча в ухото му.

— Ким! — извика той.

Барб притисна длани към страните си, а в погледа й се изписа огромно облекчение… но Ливън осъзна грешката си.

— Беше гласовата поща — каза на съпругата си и се заслуша в записаното от дъщеря си съобщение: „Оставете номер и аз ще ви се обадя. Чаоооо“.

— Ким, татко е. Добре ли си? Искаме да те чуем. Не се тревожи за часа. Просто се обади. Всички тук сме добре. Обичаме те, скъпа. Татко.

— О, господи, о, господи! — хлипаше Барб, докато притискаше инхалатора към лицето си.

— Не знаем нищо, Барб — опита се да я успокои съпругът й. — Може да е бил някой малоумник с тъпо чувство за хумор…

— О, господи, Ливън! Обади се в стаята й в хотела.

Седнал на ръба на леглото и забил поглед в надипления килим, Ливън се обади на справки. Записа си номера, прекъсна линията, след това се свърза с хотел „Уайли Принсес“ в Мауи.

Когато операторът отговори, Ливън помоли да го свържат с Ким Макданиълс. Чуха се шест далечни позвънявания в стаята, намираща се на повече от девет хиляди километра, след което се включи телефонен секретар: „Моля оставете съобщение за госта на стая 314. Или натиснете 0 за оператора“.

Болките в гърдите му се върнаха с нова сила и Ливън едва смогваше да си поеме дъх. Заговори в слушалката:

— Ким, обаждат се мама и татко. Важно е.

Натисна 0 и от другия край на линията най-после се разнесе мелодичният глас на хотелския оператор.

Ливън го помоли да позвъни в стаята на Каръл Суийни — секретарката от агенцията, която придружаваше Ким на Хаваите и се предполагаше, че ще я наглежда и ще се грижи за нея.

От стаята на Каръл също не се обади никой.

— Каръл, обажда се Ливън Макданиълс, бащата на Ким. Моля те, обади се веднага щом получиш съобщението. Не се притеснявай за часа. Ние сме будни. Това е номерът на мобилния ми телефон…

След това отново се обади на оператора.

— Нуждаем се от помощ — каза той. — Моля ви, свържете ме с управителя. Спешно е.