Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (11)

9.

Тази нощ снегът се сипеше бавно над дома на Ливън и Барбара Макданиълс в Каскад Тауншип — заобиколеното от гори предградие на Гранд Рапид, Мичиган. В спретната и удобна къща с три спални две момчета спяха дълбоко, сгушени под юрганите си.

По-надолу по коридора Ливън и Барбара лежаха с опрени гърбове, притиснали ходилата си в широкото семейно легло, което вече двадесет и пет години им служеше вярно.

Нощното шкафче на Барбара бе затрупано със списания, започнати и недочетени книги с меки корици, сгънати списъци и бележки и безброй шишенца с витамини, струпани около бутилката й със зелен чай. Не се притеснявай. Ливън, и моля те, не пипай нищо. Аз знам мястото на всяко нещо.

Нощното шкафче на Ливън до лявата му страна съдържаше спретната купчина годишни доклади, екземпляра с бележките му на „Срещу всички причини“, химикал и бележник и няколко постижения на електрониката — телефони, лаптоп, електронен будилник, показващ метеорологични данни, — всички подравнени на десет сантиметра от ръба и свързани към контакта зад лампата.

Снегът бе обгърнал къщата в бяла тишина. Наруши я телефонен звън, който събуди внезапно Ливън. Сърцето му заби учестено и тревожен въпрос изникна тутакси в съзнанието му, все още замъглено от съня: какво става?

Последва още един звън и този път Ливън грабна слушалката.

Погледна към часовника. Показваше три и четиринадесет сутринта… В този миг разбра. Беше Ким. Тя беше пет часа преди тях и той реши, че нещо е объркала с часовите пояси.

— Ким? Скъпа? — каза Ливън.

— Ким си отиде — произнесе мъжки глас в ухото на Ливън.

Гърдите му се стегнаха и той не можа да си поеме дъх. Дали не получаваше инфаркт?

— Извинете? Какво казахте?

Барб седна в леглото и запали лампата.

— Ливън? — попита. — Какво става?

Съпругът й вдигна ръка с жест дай ми секунда.

— Кой се обажда? — попита, докато масажираше с длан гърдите си, за да намали болката.

— Разполагам само с минута, така че ме слушайте внимателно. Обаждам се от Хаваите. Ким изчезна. Попадна в лоши ръце.

Ледената вълна на страха се разпростря от главата до пръстите на краката му. Ливън стисна телефона и се заслуша напрегнато в ехото от мъжкия глас: Ким попадна в лоши ръце.

В това нямаше никакъв смисъл.

— Не ви разбрах. Пострадала ли е?

Отговор не последва.

— Ало?

— Чувате ли какво ви казвам, господин Макданиълс?

— Да. Кой се обажда, моля?

— Ще го кажа само веднъж.

Ливън дръпна края на тениската около врата си и се опита да подреди мислите си. Дали мъжът лъжеше, или казваше истината? Той знаеше името му, телефонния номер, че Ким е на Хаваите. Откъде е научил всичко това?

— Какво става, Ливън? Ливън, за Ким ли се обаждат? — попита трескаво Барб.

— Вчера сутринта Ким не се появи на снимките — каза гласът. — От списанието пазят мълчание. Все едно нищо не се е случило. Надяват се, че тя ще се появи.

— Обадиха ли се в полицията? Някой уведомил ли е полицията?

— Сега ще затворя — рече мъжът. — Но ако бях на ваше място, щях да се кача на следващия самолет до Мауи. Заедно с Барбара.

— Почакайте! Моля ви, почакайте! Откъде знаете, че е изчезнала?

— Защото аз го направих, сър. Аз я видях. Аз я харесах. Аз я взех. Желая ви приятен ден.