Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (26)

24.

Амстердам. Пет и двадесет следобед. Ян ван дер Хойвел седеше в офиса си на петия етаж и чакаше времето да мине. Сградата имаше типичния за града покрив на скосени секции е триъгълно сечение. Изгледът се простираше към върховете на дърветата покрай канала, в който плаваше туристическо корабче. Вратата на офиса се отвори и влезе Миеке — хубавка девойка на двадесет години с къса тъмна коса, облечена в минипола и впито сако. Дългите й крака се подчертаваха от елегантни боти с връзки. Момичето сведе очи и промълви, че ако шефът й не се нуждае от услугите й, тя смята да си тръгне.

— Приятна вечер — пожела й Ван дер Хойвел.

Той я изпрати до вратата, заключи след нея, върна се на мястото си край дългата чертожна дъска и погледна надолу към улицата, която се извиваше покрай Кайзерсграхт Канал. Видя как Миеке се качи в реното на приятеля си и колата потегли.

Чак тогава Ван дер Хойвел включи компютъра. До телеконференцията оставаха още четиридесет минути, но той искаше да установи връзка по-рано, за да успее да запише процеса. Натисна няколко клавиша и лицето на приятеля му се появи върху екрана.

— Хорст, тук съм — рече той.

В същия момент русокоса жена на четиридесет години отпочиваше на палубата на дългата си тридесет и шест метра яхта, закотвена в Средиземно море, близо до Портофино. Тя бе изработена по поръчка от алуминий с висока степен на якост и имаше шест каюти, апартамент и видеоконферентна зала в салона, който обикновено се използваше като кино.

Жената напусна компанията на младия си капитан и слезе по стълбите до каютата си. Извади едно сако на „Версаче“ от гардероба и го облече върху горнището без гръб. После прекоси коридора, влезе в конферентната зала и включи компютъра си. Когато връзката по кодираната линия се осъществи, тя се усмихна в уебкамерата.

— Джина Праци на линия, Хорст. Как се чувстваме днес?

На разстояние четири часови пояса, в Дубай, висок мъж с брада, облечен в дрехи, традиционни за Близкия изток, излезе от джамията и забърза към малък ресторант, разположен по-надолу по улицата. Поздрави собственика и продължи през кухнята, изпълнена с уханията на чесън и розмарин.

Бутна настрани тежката завеса, слезе по стълбите до сутерена и отключи масивна дървена врата, водеща към частна стая.

В Хонконг, в квартал „Виктория Пийкс“, млад химик включи компютъра си. Беше двадесетина годишен, с коефициент на интелигентност 170. Докато софтуерът се зареждаше, мъжът се загледа през остъклената стена надолу към дългия склон, покрай върховете на цилиндричните многоетажни сгради и отвъд тях, към ярко осветените кули на Хонконг. Беше необичайно ясно за това време на годината и погледът му се рееше от пристанището към светлините на Каулун. Компютърът изписука и вниманието му се насочи към спешната среща на Алианса.

В Сан Пауло, малко след дванадесет на обяд, петдесетгодишният Рафаел дош Кампош се прибираше у дома с новото си спортно BMW Вайсман GT MF 5. Колата струваше четвърт милион долара и вдигаше сто километра в час само за четири секунди, а максималната й скорост бе 310 километра в час. Рафи, както го наричаха, беше влюбен в нея.

Той удари спирачки пред подземния гараж, хвърли ключовете на Томаш и се качи в асансьора, който се отваряше вътре в апартамента му.

Прекоси огромния салон, покрит със скъп под от бразилско черешово дърво, мина покрай модерните мебели и влезе в домашния си кабинет, откъдето се откриваше гледка към блестящата фасада на хотел „Ренесанс“ в Алмеда Кампош.

Рафи натисна бутона върху бюрото си и от центъра се издигна тънък екран. Отново се замисли за целта на тази среща. Нещо се бе объркало. Но какво? Докосна клавиатурата и натисна палеца си върху идентификационния панел.

— Хорст, дърто копеле — обърна се Рафи на португалски към водача на Алианса. — Дано новините са добри. Имаш пълното ни внимание!