Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (118)

116.

Четири часа след като се качих на влака от Париж, слязох на централната гара в Амстердам, откъдето позвъних на Ян ван дер Хойвел от един телефонен автомат. Бях се свързал с него още преди да тръгна от Париж, за да помоля за спешна среща. Сега той отново ме попита какво налага да се срещнем толкова спешно и този път бях напълно откровен:

— Анри Беноа ми изпрати видеозапис, който мисля, че трябва да видите.

Последва дълга пауза, след което Ян ван дер Хойвел ми обясни как да стигна до моста, който пресича Кайзерсграхт Канал. Намираше се само през няколко преки от гарата.

Той ме чакаше край един от стълбовете за улично осветление, загледан надолу, към водата в канала. Познах го лесно, защото съвсем наскоро бях видял лицето му в телевизионния репортаж от Копенхаген, в който журналистите го отрупваха с въпроси за чувствата му след смъртта на Миеке Хелслоот.

Днес бе облечен в изискан сив габардинен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Имаше остри черти, а пътят, разделящ косата му, бе толкова тънък и равен, сякаш бе очертан с нож.

Представих се, като обясних, че съм писател от Лос Анджелис.

— Откъде познавате Анри? — попита ме той след продължителна пауза.

— Описвам историята на неговия живот. По-точно помагам му при съставянето на автобиография. Анри ми възложи тази задача.

— Следователно сте се срещнали с него, така ли?

— Да.

— Всичко това ме изненадва. Той ли ви каза моето име?

— В книгоиздаването тези неща се наричат „пълни откровения“. Анри ми разказа всичко.

Ян ван дер Хойвел придоби вид на човек, комуто е крайно неудобно да разговаря насред улицата. Замисли се, вероятно преценявайки моята благонадеждност, след което претегли плюсовете и минусите на срещата ни. Накрая ми кимна:

— Мога да ви отделя няколко минути. Моят офис е точно отсреща. Елате.

Тръгнах с него. Пресякохме моста и се озовахме пред красива пететажна сграда, приличаща на изискана резиденция. Той отвори предната врата, даде ми знак да вляза пръв и аз поех по дългата, добре осветена стълба към последния етаж. С всяко изкачено стъпало се покачваха и надеждите ми.

Ян ван дер Хойвел бе хлъзгав и коварен като змия. Като член на Алианса той бе виновен за подстрекаване към голям брой убийства, все едно че бе убивал хората със собствените си ръце. Ала колкото и да бе отблъскващ, сега аз се нуждаех от неговото сътрудничество, така че трябваше старателно да потискам и да прикривам гнева си.

Ако той можеше да ме отведе до Анри Беноа, щях да получа още един шанс да унищожа Анри.

Този път нямаше да го изпусна.

Холандецът ме поведе през своето проектантско студио — просторно и необременено с излишни мебели помещение, светло и приятно, с големи прозорци, през които струеше слънчева светлина. Предложи ми да се настаня на неудобния стол срещу неговия, край дълга маса, разположена близо до високи прозорци.

— Има нещо комично в това, че Анри ви разказва историята на своя живот — започна Ян ван дер Хойвел. — Мога да си представя какви лъжи ви е наговорил.

— В такъв случай не е зле да ми обясните какво комично намирате в това — отвърнах, включих лаптопа си, обърнах го към него и натиснах бутона за възпроизвеждане, за да може той да види последните минути от живота на Джина Праци.

Не мисля, че беше гледал видеозаписа, но докато траеше прожекцията, изражението на лицето му нито веднъж не се промени. Когато всичко свърши, домакинът заяви:

— Комичното тук е… винаги съм си мислел, че той я обича.

Спрях видеото, а Ян ван дер Хойвел впери поглед в очите ми.

— Преди да стана писател, работех като полицай — осведомих го. — Струва ми се, че сега Анри разчиства следите. Убива хората, които знаят кой е той. Помогнете ми да го намеря, господин Ван дер Хойвел. Аз съм най-добрият ви шанс да оцелеете.