Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (72)

70.

Аманда излезе от всекидневната и след малко се върна с две чаши и бутилка „Пино“. Придържаше лаптопа си под мишница. Докато отпивах от виното, тя включи компютъра и щом той заработи, вкарах в гнездото флашката на Анри.

Върху екрана стартира видеоклип.

През първата минута и половина двамата с Аманда не можахме да откъснем погледи от най-ужасяващите и потресаващи картини, които някой от нас бе виждал досега. Тя вкопчи пръсти толкова силно в ръката ми, че ме одра. Когато накрая всичко свърши, тя се свлече назад в креслото и захлипа, цялата обляна в сълзи.

— О, господи, Аманда, какъв задник съм! Толкова съжалявам. Първо трябваше сам да го прегледам.

— Ти не си знаел какво е записано. Още не мога да повярвам на очите си.

— Аз също.

Пъхнах флашката в задния си джоб и слязох долу по коридора към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. Когато вдигнах глава, видях Аманда изправена до вратата.

— Свали всичко — каза ми тя.

Помогна ми да смъкна оцапаната с кръв риза. Тя също се съблече и пусна душа. Настаних се във ваната, тя седна зад мен и ме обгърна с ръце, докато горещата вода ни обливаше отвсякъде.

— Иди в Ню Йорк и говори със Загами. Направи това, което Анри иска. Загами няма да отхвърли подобно предложение.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Налага се да играем по свирката на Анри, докато измислим какво да предприемем.

Обърнах се към нея.

— Не искам да те оставям тук сама.

— Мога да се грижа за себе си. Да, зная, че звучи самонадеяно. Но наистина мога да се справя.

Манди излезе от ваната. Мина доста време, но нея още я нямаше. Спрях водата, загърнах се в една хавлия и отидох да я търся.

Заварих я в спалнята, повдигната на пръсти. Опитваше се да стигне до горната лавица в гардероба си. Смъкна оттам една пушка и ми я показа.

Зяпнах глуповато.

— Да — рече тя. — Не се съмнявай. Зная как да боравя с нея.

— И ще се разхождаш наоколо с това чудо в чантата си?

Грабнах пушката и я напъхах под леглото.

После се пресегнах към телефона й.

Не позвъних на ченгетата, защото знаех, че те не могат да ни защитят. Не разполагах с пръстови отпечатъци, така че моето описание на Анри щеше да се окаже безполезно. Висок метър и осемдесет и два, с кестенява коса и кафяви очи — би могъл да бъде всеки.

Ченгетата щяха да следят моята къща, както и къщата на Манди, в продължение на една седмица, след което ние отново щяхме да бъдем оставени да се оправяме сами. И ще сме беззащитни пред някой снайперски куршум или каквото там му хрумне на Анри да използва срещу нас.

Представих си го нагледно как ни дебне, свит зад някоя кола с оръжие в ръка, или как стои зад нас в Старбъкс, или как наблюдава апартамента на Аманда през оптическия мерник на пушката си.

Манди имаше право. Нуждаехме се от време, за да си съставим план. Ако работех с Анри, ако го предразположех и той се почувстваше удобно с мен, може би щеше да сбърка и да допусне грешка, все с нещо да се издаде. Така можех да се сдобия с убедително доказателство — нещо, което федералните агенти ще могат да използват, за да го закопчеят.

Оставих съобщение на гласовата поща на Ленард Загами, в което настоявах спешно да се срещнем. После взех билети за Манди и мен — отиване и връщане от Лос Анджелис до Ню Йорк.