Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (51)

49.

Барбара се събуди, обзета от вцепеняващ страх.

Ръцете й бяха омотани зад гърба и я боляха. Краката — привързани един към друг при коленете и глезените. Беше натъпкана, свита като зародиш, в ъгъла на тясно пространство, което се движеше!

Да не беше ослепяла? Или беше прекалено тъмно, за да вижда? Мили боже, какво ставаше?

— Ливън! — изкрещя жената.

Зад гърба й нещо се размърда.

— Барб? Бебче? Добре ли си?

— О, скъпи, слава богу, слава богу, че си тук. Добре ли си?

— Вързан съм. По дяволите! Какво е това?

— Мисля, че сме в багажника на кола.

— Господи! Багажник! Това е Хигинс! Хигинс го е направил!

Приглушена музика откъм предната част на колата достигна до тях. Чувстваха се като пилета в кашон.

— Струва ми се, че ще полудея — простена Барбара. — Нищо не разбирам. Какво иска този мъж?

Ливън ритна капака на багажника.

— ХЕЙ! ПУСНИ НИ! ХЕЙ!

Капакът не помръдна. Но очите на Барбара започваха да привикват с тъмнината.

— Ливън, виж! Виждаш ли това? Лостът за вдигане на капака.

Двамата се размърдаха с мъка, пълзейки с лакти по пода. Лицата им се ожулиха, Барбара изу обувките си и дръпна лоста с пръстите на краката. Той помръдна, но не се чу изщракване, нито багажникът се отвори.

— О, господи, моля те! — изхлипа жената, сетне изхриптя и гласът й се удави в накъсана кашлица.

— Кабелите са срязани — рече Ливън. — Задната седалка. Можем да се опитаме да пробием с ритници през задната седалка.

— И после какво? Вързани сме! — прошепна ужасено Барбара.

Все пак се опитаха, заритаха с все сила, но без никакъв успех.

— По дяволите! Преградата е залостена — каза Ливън.

Барб се бореше, за да си поеме дъх, после още един, за да попречи на астматичния пристъп да я задуши. Защо Хигинс ги бе отвлякъл? Защо? Какво смяташе да прави с тях? Какво щеше да спечели от отвличането им?

— Четох някъде, че ако избиеш стоповете — заговори Ливън — и успееш да промушиш ръка през отвора, можеш да махаш, докато някой те забележи. Дори само ако ги счупим, някой полицай може да спре колата. Направи го, Барб. Опитай.

Тя ритна силно и пластмасата се пукна.

— Сега ти! — извика жената.

Докато Ливън разбиваше стопа откъм неговата страна на багажника, съпругата му извърна лице, за да е по-близо до начупените парчета и жиците.

Можеше да види асфалта под гумите. Ако колата спре, щеше да вика. Вече не се чувстваха толкова безпомощни. Все още бяха живи и, по дяволите, щяха да се борят!

— Какъв беше този звук? — стресна се Ливън. — Мобилен телефон? В багажника с нас?

Барб видя светещото екранче до крака си.

— Ще се измъкнем оттук, скъпи. Хигинс е допуснал голяма грешка.

С мъка нагласи ръцете си, докато прозвуча първото, после второто позвъняване, пипнешком натисна бутоните зад гърба си и успя да обърне телефона.

— Ало! Ало! — изкрещя Ливън. — Кой се обажда?

— Господин Макданиълс, аз съм, Марко. От „Уайли Принсес“.

— Марко! Слава богу! Трябва да ни намериш. Ние сме отвлечени.

— Съжалявам. Зная, че отзад никак не ви е удобно. След секунда ще ви обясня всичко.

Телефонът замлъкна.

Колата бавно спря.