Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (38)

36.

Анри, в ролята си на Чарли Ролинс, обядваше в „Санд Бар“ — елегантен и скъп хотелски ресторант на брега на океана. Яркожълтите чадъри светеха като факли над главите на посетителите, тийнейджъри тичаха нагоре по стълбите от плажа, а загорените им тела лъщяха, мокри от водата. Анри се замисли — не можеше да реши кои са по-привлекателни — момичетата или момчетата.

Сервитьорът му донесе захарен сироп за чая с лед и панерче солети със сирене. Осведоми го, че салатата му ще пристигне всеки момент. Той кимна любезно и заяви, че се наслаждава на гледката и че в този миг не би желал да бъде никъде другаде.

Сервитьорът издърпа стола на съседната маса и хубава млада жена се настани на него. Черната й коса бе подстригана в къса момчешка прическа. Носеше бяло горнище от бански и розови шорти.

Анри знаеше кой се крие зад големите слънчеви очила.

— Джулия. Джулия Уинклър — заговори, когато жената остави менюто.

Тя вдигна глава.

— Извинете. Познавам ли ви?

— Аз ви познавам — рече той и повдигна камерата си, сякаш искаше да каже: „Аз съм в бизнеса“. — По работа ли сте тук?

— Бях — отвърна младата жена. — Снимките приключиха вчера. Утре се връщам в Ел Ей.

— О! Снимали сте за „Спортинг лайф“?

Тя кимна и лицето й стана тъжно.

— Останах още малко, надявайки се… С Ким Макданиълс бяхме в една стая.

— Тя ще се върне — любезно рече Анри.

— Така ли смятате? Защо?

— Имам чувството, че просто си е взела малка ваканция. Понякога се случва.

— Щом сте такъв ясновидец, къде е тя?

— Тя е извън обсега на вибрационното ми поле, но за разлика от нея, съвсем ясно и отчетливо мога да разчета вас.

— Да бе. И за какво си мисля?

— Че се чувствате тъжна и малко самотна и че бихте искали да обядвате с някого, който ще ви накара да се усмихнете.

Джулия се засмя, а Анри даде знак на сервитьора да приближи. Помоли го да настани госпожица Уинклър на неговата маса. Красивото момиче седна близо — така че и двамата да могат да се любуват на великолепната гледка.

— Чарли — представи се той и протегна ръка. — Ролинс.

— Здравей, Чарли Ролинс. И какво ще си поръчам за обяд?

— Пиле на грил със салата и диетична кола. А ето и още нещо. Чудиш се дали да не останеш още един ден. Съседката се грижи за котката ти, а тук е толкова красиво, че не ти се бърза с връщането у дома?

Джулия отново се засмя.

— Казва се Бруно. И е ротвайлер.

— Знаех го — заяви Анри и се облегна назад, докато келнерът поставяше салата пред него и вземаше поръчката на Джулия — пиле на грил и коктейл май тай.

— Дори и да остана още една нощ, никога не излизам с фотографи — осведоми го младата жена и демонстративно погледна към камерата върху масата, насочена към нея.

— Да не би да съм ви поканил да излезете с мен?

— Ще го направите.

Усмивките им преминаха в смях, после „Ролинс“ рече:

— Добре, каня ви да излезем заедно. Освен това ще ви снимам, за да не си помислят момчетата в Локсахачи, че съм си съчинил всичко това.

— Добре, но си свали очилата, Чарли. Искам да видя очите ти.

— Покажи ми своите и аз ще ти покажа моите.