Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (19)

17.

Десет минути по-късно, замаяна от полета и с треперещи колене, Барб влезе в апартамент, който при други обстоятелства би сметнала за „великолепен“. Ако беше погледнала картончето зад вратата, върху което бе изписана категорията на хотела, щеше да види, че цената на една нощувка е повече от три хиляди долара.

Тя пристъпи към средата на салона, все едно беше сомнамбул — виждаше, но съзнанието й не регистрираше ръчно тъкания бежов копринен килим с извезани орхидеи, красивите дамаски на мебелите и огромните плоски екрани на телевизорите.

Отиде до прозореца и погледна красивата гледка, но всъщност търсеше Ким.

Долу се виждаше огромен басейн със сложна форма — квадрат, вписан в правоъгълник, с кръгло джакузи в плиткия край. В средата му се издигаше фонтан, оформен като висока чаша за шампанско. Струята му се плискаше върху децата, които играеха около него.

Барбара обходи с поглед редиците снежнобели шатри около басейна. Търсеше млада жена, излегнала се върху шезлонг с питие в ръка. Надяваше се да види Ким край синьо-зелената вода. Спря се на няколко момичета — някои по-слаби, други по-пълни, по-високи или по-ниски, но никое от тях не беше Ким.

Тя се взря отвъд басейна и видя покрита пътека. Дървените й стъпала отвеждаха надолу към плажа, който беше осеян с палмови дървета. Пред тях се плискаха сапфирените води на океана, отделящи острова от Япония.

Къде беше Ким?

Барб искаше да каже на Ливън: „Усещам присъствието на Ким някъде тук“, но когато се обърна, съпругът й не беше в стаята.

Тя забеляза натруфена кошница с плодове върху масичката до прозореца и приближи. Имаше картичка. Беше визитка на хотела. На гърба й бе изписано съобщение. Чу се шумът на водата в тоалетната и Ливън, бедният й скъп съпруг, се появи. Широко отворените му очи бяха пълни с болка.

— Какво е това, Барб? — попита.

Тя прочете съобщението на глас: „Скъпи господин и госпожо Макданиълс, моля ви, обадете ми се. Ние сме тук, за да ви помогнем с каквото можем“.

Визитката бе подписана: „Сузан Грубър, очаквам да се видим“, а под името бе написан номерът на хотелска стая.

— Сузан Грубър — каза Ливън. — Тя е отговорен редактор в агенцията. Сега ще я потърся.

Барб се обнадежди. Грубър бе от ръководството. Трябваше да знае нещо.

Петнадесет или може би двадесет минути по-късно хотелската стая на семейство Макданиълс се изпълни с хора.