Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (48)

46.

Анри тъкмо излизаше изпод душа, когато на вратата се почука. Дали някой бе чул писъците на Джулия?

— Почистване! — извика глас.

— Върви си! — извика той. — Не безпокой. Не можеш ли да четеш табелата?

Анри завърза колана на халата си, отиде до стъклените врати в другия край на стаята, отвори ги и излезе на балкона.

Пред погледа му се разкри истинска райска гледка. Птиците чуруликаха сред дърветата, ананасите растяха в лехите си, деца тичаха по пътеките край басейна, служителите на хотела разпъваха шезлонги. Зад басейна проблясваха сините вълни на океана, а слънцето пръскаше щедро топлина и светлина. Поредният идеален ден на Хаваите.

Нямаше сирени. Нито мъже в черно. Никаква опасност на хоризонта.

Всичко беше добре.

Анри извади мобилния си телефон, отиде до леглото и покри трупа на Джулия със завивките. Беше почистил стаята — бе избърсал педантично всички дръжки на вратите, всяка повърхност. Пусна телевизора, докато се обличаше в дрехите на Чарли Ролинс. Лицето на Роса Кастро му се усмихваше от телевизионния екран, сладко дете, сетне продължи историята на Ким Макданиълс. Нямаше новини, но търсенето продължаваше.

Къде беше Ким? Къде, къде би могла да бъде?

Анри опакова багажа си и огледа, за да провери дали не е пропуснал нещо. Остана доволен, сложи си широките тъмни очила на Чарли, нахлупи бейзболната шапка, метна брезентовата торба на рамо и напусна стаята.

На път за асансьора мина покрай количката на чистачката и подвикна на набитата афроамериканка, която работеше с прахосмукачката:

— Аз съм в 412.

— Вече мога ли да почистя? — попита тя.

— Не, не. Моля, изчакайте още няколко часа. — Той се извини за неудобството и добави: — Оставил съм нещо за теб в стаята.

— Благодаря — усмихна се жената, а Анри й смигна и се запъти надолу към великолепното като кутийка за скъпоценности фоайе, където птиците влитаха от едната страна и излитаха през другата.

Той уреди сметката си на рецепцията, после помоли да го закарат до хеликоптерната площадка. Докато една от количките за голф на хотела го возеше гладко по зелената морава, вече планираше следващия си ход. Вятърът подухваше и разпръскваше облаците към морето.

Анри даде бакшиш на шофьора и се затича към хеликоптера е шапка в ръка.

Качи се и размени кратък поздрав с пилота. После се излегна на седалката и докато машината се издигаше, направи няколко снимки на острова с фотоапарат „Сони“, както би сторил всеки турист. Но всичко беше само шоу. Великолепието на Ланаи не можеше да впечатли Анри.

Когато хеликоптерът кацна в Мауи, той проведе важно телефонно обаждане.

— Господин Макданиълс? Вие не ме познавате. Казвам се Питър Фишър — рече той с лек австралийски акцент. — Имам да ви кажа нещо за Ким. Освен това часовникът й е у мен — „Ролекс“.