Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (64)

62.

В ресторант „Едомае“ сервитьорът върна Анри в настоящето, като доля пресен чай в чашата му. Той благодари машинално, отпи, но не успя да се отърси напълно от спомените.

Замисли се за трибунала, съставен от мъжете с качулки, за обезглавеното тяло на приятеля си, сякаш отново усети вонята в стаята за умъртвяване. Тогава сетивата му бяха толкова изострени, че му се струваше, че чува дори електричеството, течащо по жичките на лампите.

Не откъсваше поглед от мъжете, останали от отряда му, докато ги отделяха от купчината. Реймънд Дрейк, бивш моряк от Алабама, крещеше към бог да му помогне. Другото момче — Лони Бел, бивш тюлен от Луизиана, беше в шок и не промълви нито дума, дори не извика.

И двамата бяха обезглавени с възторжени викове, след което завлякоха Анри за косата до средата на стаята. Някъде отвъд светлината се чу глас:

— Кажи името си пред камерата. Кажи откъде си.

— Ще те чакам въоръжен в ада — отвърна той на арабски. — Изпрати най-дълбокото ми презрение на Саддам.

Те се разсмяха. Подиграха се с акцента му. А после сложиха превръзка на очите му. Лъхна го смрад. Анри чакаше да го хвърлят на земята, но вместо това, покриха главата му с грубо одеяло.

Навярно бе припаднал, защото когато се събуди, беше завързан с въжета и набутан в багажника на кола. Прекара там няколко часа, след което го изхвърлиха до сирийската граница.

Страхуваше се да повярва, но беше истина.

Той беше жив. Беше жив.

— Кажи на американците какво направихме, невернико. Какво ще направим. Ти поне се опита да говориш нашия език.

Ходилото на тежък ботуш се стовари върху кръста му и колата потегли.

Анри се върна в Съединените щати — от Сирия до Бейрут, чрез нелегален канал от приятелски настроени тайни поддръжници (сдоби се и с нови документи за самоличност), а след това с товарен самолет от Бейрут за Ванкувър. Оттам се придвижи на автостоп до Сиатъл, открадна кола и се насочи към малък миньорски град в Уисконсин. Но Анри не се свърза с човека от „Брустър-Норт“, който го бе наел.

Никога повече не искаше да вижда Карл Обст. Никога.

Все пак от „Брустър-Норт“ бяха направили страхотни неща за Анри. Когато го наеха, те заличиха напълно миналото му, зачеркнаха истинското му име, пръстовите отпечатъци, цялото му досие в архивите. А сега се предполагаше, че е мъртъв.

Точно на това разчиташе.

Май-Брит седеше срещу него в елегантния японски клуб в Тайланд и забеляза, че компаньонът й се е отнесъл някъде далеч от нея.

— Добре ли си, Пол? — попита младото момиче. — Да не би да се ядоса, задето онзи мъж ме зяпаше?

Двамата заедно проследиха с поглед Карл Обст, който излезе с приятеля си. Не погледна назад.

— Не, не съм ядосан. Всичко е наред.

— Добре, защото се питах дали да не продължим вечерта на някое по-уединено място?

— Хей, съжалявам. Щеше ми се да можех. — Анри си помисли, че момичето определено има най-изящната шия след втората съпруга на Хенри VIII. — Наистина ми се искаше да разполагам с повече време — рече той и улови ръката й. — Но полетът ми е много рано сутринта.

— Майната му на бизнеса! — пошегува се Май-Брит. — Тази вечер си във ваканция.

Анри се наведе през масата и я целуна по бузата.

Представи си я гола под ръцете си, но не остави фантазията му да се развихри. Вече си мислеше за работата, която го очакваше в Ел Ей. Вътрешно се засмя — колко ли изненадан щеше да бъде Бен Хокинс, когато го види.