Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (7)

5.

Ким дойде в съзнание.

Лежеше по гръб върху легло в светла стая с жълти стени. Ръцете й бяха вързани над главата, дългите й крака също бяха привързани към металната му рамка. Белият сатенен чаршаф, надиплен между тях, стигаше до брадичката й. Не можеше да бъде сто процента сигурна, но смяташе, че е гола.

Младата жена дръпна въжето, което стягаше ръцете и, а в съзнанието й се мярнаха ужасяващи картини на това, което предстоеше да се случи. Нямаха нищо общо с уверението на мъжа, че „всичко ще бъде наред“. Сетне чу някакво грухтене и квичене — странните звуци излизаха от гърлото й.

Не успя да разхлаби въжетата, затова повдигна с усилие глава и огледа стаята. Стори й се нереална, като декор от филм.

От дясната страна на леглото имаше два затворени прозореца. Закриваха ги прозрачни завеси. Под тях се виждаше маса, отрупана със запалени свещи в най-различни цветове и размери, както и хавайски цветя.

Стрелиция или „райска птица“ и джинджифил — типично мъжки цветя, според нея, лъхаха на секс и стояха във вазата до леглото, сякаш изправени в ерекция.

Продължи да се оглежда и погледът й се спря на камерите — две на брой, професионални, кацнали върху триножници от двете й страни.

Върху две поставки имаше лампи, а над главата й бе монтиран високоговорител, който първоначално не бе забелязала.

После чу грохота на вълните, които сякаш се разбиваха в стените. И сред всичко това — Ким, — като забодена с карфица пеперуда в нечий хербарий.

Манекенката пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Помоооощ!

Когато викът й заглъхна, зад главата й се разнесе мъжки глас.

— Хей-хей. Ким. Никой не може да те чуе.

Тя се извърна рязко наляво, протегна мъчително шия и видя мъж, седнал на стол. Носеше слушалки, които дръпна надолу и остави около врата си.

Първият и поглед към човека, който я бе отвлякъл.

Не го познаваше.

Имаше тъмноруса коса със средна дължина и вероятно наближаваше четиридесетте. Чертите на лицето му бяха правилни, не се отличаваха с нищо и можеха да бъдат определени като почти хубави. Беше мускулест, носеше явно скъпи дрехи, които подчертаваха фигурата, а върху китката му блестеше златен часовник Филип Патек, какъвто Ким бе виждала във „Венити Феър“. Мъжът на стола й приличаше на актьора, който играеше Джеймс Бонд в последната част на филма — Даниъл Крейг.

Той нагласи отново слушалките и затвори очи, явно вглъбен в някаква музика. Пренебрегваше я напълно.

— Хей! Господине! На вас говоря! — изкрещя Ким.

— Трябва да чуеш това — рече мъжът. Назова музиката, добави, че познавал изпълнителя, и уточни, че това бил първият му студиен запис.

Изправи се, донесе й слушалките и допря едната до ухото й.

— Не е ли великолепно?

Планът на Ким за бягство се изпари. Беше пропуснала големия си шанс да го съблазни. Помисли си, че каквото и да искаше да направи с нея този непознат, щеше да го стори. Но поне можеше да се моли за живота си. Да му каже, че ще бъде много забавно, ако и тя участва. Ала мозъкът й бе замъглен от инжекцията, която й бе направил, и тя се чувстваше замаяна и твърде слаба, за да се движи.

Погледна в светлосивите очи на мъжа, а той отвърна на погледа й, сякаш я харесваше. Може би щеше да успее да се възползва от това.

— Чуй ме — заговори пленницата. — Хората ще разберат, че ме няма. Важни хора. От „Лайф Инкорпорейтид“. Чувал ли си за тях? Аз имам вечерен час. Всички модели имат. Полицията вече ме търси, господин…

— Джеймс Бонд — услужливо я осведоми похитителят й. — Ако бях на твое място, не бих се тревожил за полицията, Ким. Бях много внимателен. — Той приседна на леглото до нея и положи длан върху лицето й, нежно и с благоговение. След това си сложи тънки латексови ръкавици.

Ким отбеляза цвета им, беше син. Той откачи нещо от пирона в стената — някаква маска — и когато я сложи, чертите на лицето му се изкривиха. Придобиха много плашещ вид.

— Какво правиш? Какво правиш?

Писъците на нещастното момиче отекнаха в малката стая.

— Това беше страхотно. Можеш ли да го направиш пак? Готова ли си, Ким?

Приближи до всяка една от камерите, провери ъгъла през визьорите, после ги включи. Стаята се озари от ярка светлина.

Ким проследи с поглед сините ръкавици, които отмятаха бавно чаршафа от тялото й. В стаята беше студено, но цялата й кожа мигом се покри с капчици пот. Знаеше какво ще направи.

Смяташе да я изнасили.

— Не трябва да го правиш — прошепна момичето.

— Трябва.

От устните й се изтръгна скимтене, което прерасна в писък. Тя извърна лице и се втренчи в затворените прозорци. Чу как металната катарама от колана на безименния непознат се удари в пода. Нещастната жертва се разхлипа неудържимо, докато ръцете в латексови ръкавици се плъзгаха по гърдите й, сетне надолу към слабините. Когато той разтвори женствеността й с устни, мускулите й се стегнаха, опитвайки се да го спрат да проникне в нея.

Топлият му дъх погали лицето й, когато той заговори в ухото й:

— Просто ми съдействай, Ким. Съдействай ми. Съжалявам, но си върша работата, при това за много пари. Хората, които гледат, са ти големи почитатели. Опитай се да разбереш.

— Искам да умреш — изсъска тя. Ухапа китката му и потече кръв. Той я зашлеви силно по двете бузи, а рукналите сълзи опариха кожата й.

Искаше да припадне, но продължаваше да е в съзнание под тялото на русия непознат, чуваше го да пъшка и сумти, усещаше го — а това бе прекалено много. Опита се да блокира всичко, с изключение на шума на вълните и мислите какво ще му причини, след като се освободи.