Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (21)

19.

Един мъж стоеше сред тълпата репортери, която обсаждаше главния вход на „Уайли Принсес“ в очакване да започне пресконференцията.

Той се бе слял с множеството и със смачканите си дрехи приличаше на човек, излязъл от спален чувал. Спортни слънчеви очила закриваха половината му лице, въпреки че слънцето вече залязваше. Върху ръждиво кестенявата му коса бе нахлупена бейзболна шапка на „Доджърс“, модел на „Адидас“, носеше овехтели панталони с големи джобове, а отпред, върху раздърпаната евтина хавайска риза, висеше идеално копие на журналистически пропуск, който го идентифицираше като фотографа Чарлс Ролинс от „Толк Уийкли“ — издание, което не съществуваше.

Видеокамерата му обаче бе скъпа, последен модел „Панасоник“, с висока разделителна способност, чувствителен стерео микрофон и обектив „Лайка“, струващ повече от шест хиляди долара.

Той насочи камерата към главния вход на „Уайли Принсес“, където семейство Макданиълс заемаше местата си зад импровизираната катедра.

Докато Ливън нагласяше микрофона, „Ролинс“ изсвири през зъби кратка мелодийка. Изпитваше истинско удоволствие от себе си, дори Ким не би го познала, ако беше жива. Вдигна видеокамерата над главата си и записа поздрава на Ливън към представителите на пресата. Помисли си, че сигурно щеше да харесва семейство Макданиълс, ако ги познаваше. Мамка му, дори вече ги харесваше. И защо да не ги харесва?

Само ги погледни.

Сладката и енергична Барбара. Ливън със сърце на заслужил и храбър генерал. И двамата са солта на шибаната земя.

Бяха съсипани от мъка и ужасени, но при все това запазваха самообладание и с достойнство отговаряха на безчувствени въпроси от рода на: „Какво бихте казали на Ким, ако в момента ви слуша?“.

— Бих й казала: „Ние те обичаме, скъпа. Моля те, бъди силна“ — изрече Барбара с треперещ глас. — И на всички, които ни слушат: моля ви, предлагаме 25000 за информация, която би помогнала на дъщеря ни. Ако имахме милион, щяхме да го дадем…

В този момент явно дъхът не й достигна. Тя се обърна и Ролинс видя как вдиша дълбоко от инхалатор. Въпросите към родителите на супермодела продължаваха да валят: Ливън, Ливън! Поискаха ли ви откуп? Какво беше последното, което Ким ви каза?

Ливън се наведе към микрофоните и започна да отговаря търпеливо.

— Управата на хотела е осигурила гореща линия — завърши накрая и прочете номера.

Ролинс наблюдаваше как журналистите заподскачаха като летящи риби, крещейки въпроси, когато двамата Макданиълс слязоха от катедрата и се запътиха към фоайето на хотела.

Той погледна през обектива, приближи образите на съпрузите и видя някакъв мъж, донякъде знаменитост, да си проправя път през тълпата. Беше го виждал да представя книгите си по американската кабелна телевизия „Кейбъл Сателит Пъблик Афеърс Нетуърк“.

Мъжът, заинтригувал Ролинс, беше хубав, около четиридесетгодишен, журналист и много успешно продаван автор на детективски романи. Носеше панталони „Докърс“ и розова риза, закопчана до долу, с навити до лакътя ръкави. Нещо в него му напомняше на Брайън Уилямс^[1], предаващ директно от Багдад. Може би беше малко по-груб и напорист.

Докато Ролинс го наблюдаваше, писателят се протегна и докосна Барбара Макданиълс по ръката. Жената се спря да говори с него.

Чарли Ролинс засне интервюто му. Помисли си: Без майтап. На Воайорите ще им хареса. Ким Макданиълс стана известна по цял свят. Работата наистина се превръща в голямо събитие.