Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (46)

44.

Наближаваше почти четири сутринта, а аз не бях мигнал, измъчван от изгарящите образи на изтезаваното тяло на Роса Кастро. Мислех какво й е било сторено, преди животът й да приключи под скалата в морето.

Мислех за родителите й и за семейство Макданиълс — тези добри хора, които преминаваха през истински ад, какъвто дори Бош^[1] не би могъл да си представи в най-вдъхновените си моменти. Исках да се обадя на Аманда, но не го направих. Боях се, че може да се изпусна и да й кажа какво си мисля: Слава богу, че нямаме деца.

Спуснах крака от леглото и запалих лампата. Взех от хладилника кутия със сок от ананас, портокал и гуава, след което включих лаптопа.

Кутията с електронната ми поща беше пълна със спам, а от Си Ен Ен ми бяха изпратили последни новини за Роса Кастро. Прегледах набързо материала и видях, че Ким се споменава в последния параграф.

Написах името й в полето за търсене, за да видя дали от Си Ен Ен бяха изровили нещо допълнително, но нямаше нищо.

Отворих кутия с чипс — изядох един, сетне се замислих за здравето си и я затворих. Направих си кафе и отново се зарових в интернет.

Открих клипове на Дъг Кахил в „You Tube“ — домашни сценки, както и кадри от съблекалните на отбора. Имаше и едно видео на Ким, седнала в ложата по време на мач, която ръкопляскаше и викаше възторжено. Камерата ту показваше Дъг в мач срещу „Ню Йорк Джайънтс“, на който той едва не откъсна главата на куотърбека Ели Манинг, ту се връщаше към нея.

Опитах се да си представя как Кахил убива Ким. Не беше изключено толкова едър и силен мъж да се нахвърли в пристъп на ярост върху едно слабо момиче и без да иска или съзнателно, да й извие врата.

Но в сърцето си вярвах, че сълзите на Кахил бяха истински, че той обичаше Ким и съвсем логично, ако я беше убил, досега щеше да се намира на хиляди километри оттук.

Затова въведох в полето за търсене името, което непознатата жена ми бе подшушнала — търговеца на оръжия Нилс Остертаг Бьорн. Появиха се същите материали, които бях прочел и предишния ден, но този път отворих статиите, написани на шведски.

Използвайки онлайн речника, преведох думите „муниции“ и „защитни жилетки“, след което намерих друга снимка на Бьорн, правена преди три години.

Беше любителска, на мъж с обикновени, дори безлични черти, който слизаше от едно ферари в Женева. Беше облечен в елегантен костюм на райе, скъпо палто и носеше куфарче „Гучи“. Бьорн изглеждаше различен от мъжа на фотографията, направена по време на официалната вечеря на индустриалците, защото сега косата му бе руса. Светлоруса.

Отворих последния материал за Нилс Остертаг Бьорн и върху екрана се появи друга снимка — този път на мъж във военна униформа. Изглеждаше около двадесетина годишен, с раздалечени очи и квадратна брадичка. Името беше същото, но изобщо не приличаше на Нилс Бьорн, когото бях виждал на другите снимки.

Погледнах текста под снимката и разбрах, че става дума за „Персийски залив“ и „вражески огън“ — и в този миг нещо ме осени.

Аз четях некролог.

Нилс Остертаг Бьорн беше мъртъв от петнадесет години.

Отидох под душа и подложих глава под горещата струя. Опитвах се да сглобя парчетата. Дали не ставаше дума за обикновено съвпадение, при което двама мъже носеха еднакви, макар и не често срещани имена? Или някой бе използвал самоличността на мъртвец, за да се регистрира в „Уайли Принсес“?

Ако е така, дали бе възможно този мъж да е отвлякъл и убил Ким Макданиълс?