Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (66)

64.

— Какво, по дяволите, означава всичко това, Марко? — извиках аз. — Да не би изведнъж да си се сдобил с информация за семейство Макданиълс?

Марко не отговори на въпроса ми, всъщност дори не трепна.

— Говоря съвсем сериозно, Бен. — Той бе застанал с гръб към улицата. Измъкна пистолета от колана си и го насочи към корема ми. — Отвори вратата.

Не можех да помръдна краката си, толкова бях сащисан. Познавах малко Марко Беневенуто, бях прекарал няколко часа, седнал в колата до него, но ето че сега стоеше пред мен без шофьорска шапка и в сако за шестстотин долара, а аз се чувствах съвсем безпомощен.

Срамувах се от себе си и бях напълно объркан.

Ако откажех да го пусна в сградата, щеше ли да ме застреля? Не знаех. В същия миг ми хрумна безразсъдната мисъл, че трябва да го пусна.

Любопитството ми надделяваше над предпазливостта и ми се щеше да задоволя интереса си, но с моето оръжие в ръка. Добре смазаната ми „Берета“ лежеше върху нощното шкафче до леглото и бях сигурен, че щом веднъж вляза в апартамента си, ще успея да се добера до него.

— Можеш да прибереш това нещо — рекох и свих рамене, когато той ме удостои с любезна усмивка от типа „сигурно се шегуваш“. Отворих предната врата и следван по петите от бившия шофьор на семейство Макданиълс, изкачих стълбите до четвъртия етаж.

Сградата някога е била склад, който преди десетина години бе превърнат в жилищна кооперация. Харесваше ми да живея тук. На всеки етаж имаше по един апартамент с високи тавани и дебели стени. Без любопитни съседи. Без нежелани шумове.

Отключих тежките резета на входната врата и пуснах неканения си гост. Той заключи зад нас.

— Настани се удобно — казах, оставих куфарчето си върху мозаечния под и се запътих към кухненския бокс. — Какво да ти налея за пиене, Марко? — подвикнах като един съвършен домакин.

— Благодаря, но нищо — отвърна той до рамото ми.

Успях да се овладея и не подскочих, а само извадих кутия с портокалов сок от хладилника и се насочих към дневната. Настаних се върху кожения диван, а моят „гост“ зае едно от креслата.

— Кой си ти всъщност? — попитах мъжа, който в момента оглеждаше дома ми — детските ми кънки, окачени на кука върху стената, старите вестници в ъгъла, обложките на всяка моя книга. Имах чувството, че се намирам в компанията на изключително прецизен наблюдател.

Най-после той остави своя „Смит енд Уесън“ върху масичката за кафе, на няколко метра от мястото, където седях и където не можех да го стигна. Бръкна в предния джоб на сакото си, извади една визитка и я плъзна към мен.

Прочетох напечатаното име и сърцето ми почти спря.

Познах визитката. Вече бях чел подобна: „Чарлс Ролинс. Фотограф. «Толк Уийкли»“.

В съзнанието ми наизскачаха различни образи. Представих си Марко без мустаци, а след това бегло видяното лице на Чарлс Ролинс в нощта, когато от океана бе изваден обезобразеният труп на Роса Кастро.

През онази нощ Ролинс ми бе дал визитната си картичка. Тогава бе нахлупил на главата си бейзболна шапка и май носеше широки слънчеви очила. Било е друга маскировка.

По тила ми полазиха студени тръпки, когато осъзнах, че добре облеченият тип с приятна външност, който седеше в момента на дивана ми, е бил толкова близо до мен през двете седмици, които прекарах на Хаваите. Почти от момента, в който пристигнах.

Той ме е наблюдавал.

А аз изобщо не бях разбрал.

Но защо?