Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (83)

81.

Непрекъснато проверявах касетофона, за да се уверя, че касетите се въртят.

Сух ветрец повя над пясъците. Един гущер полази по обувката ми. Анри зарови ръце в косата си. Сега ми се стори много по-изнервен, по-възбуден. Досега не бях забелязал подобно неспокойство в поведението му. Това изнерви и мен.

— Моля те, Анри, нека да започнем с описанието на сцената. Казваш, че се случило по време на панаира?

— Може и така да го наречеш. От едната страна на пътя се подреждаха павилионите на земеделците и животновъдите. От другата се устройваха карнавалните представления — родео и други такива. Там бяха и заведенията за хранене. Няма да ти дам конкретни следи, Бен. Би могло да се случи както край Венген, така и в Чипинг Камдън или Каупат, да кажем, нейде в Арканзас^[1]. Не е важно къде точно се е случило. Наблегни на ярките светлини на панаира, на гъмжилото от щастливи хора и на сериозната конкуренция между търговците на добитък. Там се правеха големи сделки, от които зависеше бъдещето на хората и фермите им. Бях на четиринадесет — продължи той. — Родителите ми предлагаха пилета от една особена порода под навеса на павилиона за птици. Стана късно и баща ми нареди да отместя нашия пикал от паркинга, запазен само за камионите на изложителите, и да го дръпна по-назад от панаирните бараки. По пътя прекосих за по-напряко покрай един от павилионите, където можеше да си вземеш нещо за хапване. И тъкмо там зърнах Лорна да продава печени сладки — уточни той. — Лорна беше на моите години, в нашия клас. Беше руса, леко срамежлива. Винаги носеше учебниците си притиснати пред гърдите си, за да ги прикрие. Но все пак човек можеше да ги зърне. Нямаше нещо в нея, което да не си бях пожелал.

Аз кимнах и Анри продължи разказа си:

— Помня, че в онзи ден тя беше цялата в синьо. Беше направила косата си още по-руса и когато й рекох: „Здрасти“, тя май се зарадва да ме види. Попита ме дали искам нещо за хапване от нейната сергия. Знаех, че баща ми ще ме убие, ако не се прибера с пикапа, но бях готов да си понеса боя, което доказва колко съм бил хлътнал по това красиво момиче.

Анри описа как си купил сладкиши от Лорна и как се поразходили наоколо, как се качили на влакчето на ужасите и тя се вкопчила в ръката му, когато то се спуснало стремглаво надолу.

— През цялото време усещах как в мен се надига необуздана нежност към това момиче. Само че след като се прибрахме от влакчето — каза ми Анри, — се появи още едно момче, Крейг еди-кой си. Беше с две години по-голям. Мина покрай мен, все едно че не ме забеляза, за да каже на Лорна, че имал билети за виенското колело и че било истинско чудо да се гледа как звездите се приближавали към теб, докато всичко останало се отдалечавало някъде надолу. Лорна възкликна: „О, колко обичам това!“, след което се обърна към мен, за да ме попита: „Нали нямаш нищо против?“, преди да се отдалечи с този тип. Само че, Бен, аз имах много против. Но само ги изгледах как се отдалечиха, преди да се отправя назад към нашия пикап, където трябваше да си изям боя. Вече се бе стъмнило, но успях да го открия до една каравана за добитък. Отвън, пред караваната, видях едно друго момиче, което познавах от училището. Казваше се Моли и водеше със себе си две телета с цветни ленти, вързани за оглавниците. Предложих й помощта си — каза ми Анри. — Но Моли рече: „Не, благодаря, сама ще се справя“. Или нещо подобно, след което се опита да ги изтика нагоре по рампата. Не ми допадна начинът, по който каза това, Бен. Усетих, че Моли този път бе прекалила. Грабнах една лопата, която беше облегната на караваната, и щом тя се обърна с гръб към мен, я халосах отзад по главата. Беше силен и шумен удар, звук, който ме изпълни с вълнуващ трепет, а тя се строполи на тревата.

Анри спря да говори. Така изтече една дълга пауза, през която аз само го чаках да продължи.

После пак заговори:

— Издърпах я в караваната и залостих вратата. Сега тя започна да хленчи. Казах й, че никой няма да я чуе, но тя не спря. Ръцете ми сами се увиха около шията й и я задуших тъй естествено, сякаш само повтарях нещо, което и преди бях вършил. Може би наистина съм го правил, но само в сънищата си.

Анри усука каишката на часовника си и се загледа надалеч в пустинята. Когато се извърна отново към мен, очите му бяха безизразни.

— Докато я душах, чух как двама мъже минаха отвън и си приказваха. Смееха се на нещо. Аз пък стиснах врата й тъй силно, че чак ръцете ме заболяха. Затова поотпуснах хватката, ала после отново продължих да душа Моли, докато престана да диша. Чак тогава отпуснах гърлото й, тя си пое глътка въздух, но повече не хленчеше. Ударих й няколко шамара и се възбудих. Смъкнах дрехите й, завъртях я и я обладах, като ръцете ми през цялото време не се отлепяха от гърлото й, а като свърших, я удуших окончателно. За нейно добро.

— И какво си мислеше, докато вършеше всичко това?

— Исках само това да продължи. Не исках чувството да изчезне. Представи си какво е, Бен — да стигнеш до кулминацията, опиянен от могъщото усещане, че държиш в ръцете си и живота, и смъртта. Имах чувството, че си бях извоювал правото да върша това. Искаш да знаеш как се чувствах? Чувствах се като Бог.