Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (63)

61.

Анри беше казал на Марти Суицър, че да си в изолатор, е все едно да се озовеш в собствените си вътрешности. Беше тъмно и вонящо и тук приликите свършваха. Защото нищо, което Анри бе виждал, чувал или си бе представял, не можеше да се сравни с тази гадна дупка.

За Анри всичко бе започнало, преди кулите близнаци да се срутят, когато бе нает от „Брустър-Норт“ — частна военна компания за набиране на наемници, която беше по-коварна и смъртоносна от тропическа малария.

Изпратиха го на разузнавателна мисия с четирима други анализатори от разузнаването. Като лингвист беше ценно допълнение към екипа.

Неговият отряд си почиваше в безопасна квартира, когато постовите бяха заловени и обезвредени отвън пред вратата, докато той беше на стража. Останалата част от екипа бяха пленени, пребити почти до смърт и заключени в някакъв затвор без име.

Към края на първата си седмица в ада Анри познаваше всеки един от тези, които ги бяха пленили, по име, особеностите му и предпочитанията: Изнасилвача пееше, докато обесваше затворниците си като паяци — приковаваше ръцете им с вериги зад главите и ги държеше така с часове. Огънят обичаше да си гаси цигарите в телата на пленниците; Ледът ги давеше в леденостудена вода. Анри проведе дълги разговори с един от войниците — Бъзика, — който издевателстваше, като предлагаше да се обади вместо тях, да изпрати писма до близките им или евентуална свобода.

Имаше и диваци, и такива, които бяха по-изтънчени в мъченията си, но всички пазачи бяха садисти. Едно обаче трябваше да им се признае — истински се наслаждаваха на работата си.

Един ден графикът на Анри бе променен.

Изведоха го от килията му и го хвърлиха в ъгъла на стая без прозорци — заедно с още трима други мъже от отряда му. Всички бяха окървавени, пребити, с изпочупени крайници.

Блесна ярка светлина и когато очите на Анри най-сетне привикнаха и можеше да вижда, различи камери и шестима мъже с качулки, застанали в редица покрай стената.

Един от тях сграбчи неговия съкилийник и приятел — Марти Суицър, издърпа го в средата на стаята и го изправи на крака.

Суицър отговори на въпросите им, каза им, че е канадец, на двадесет и осем години, че приятелката и родителите му живеят в Отава и че е на военна служба. Да, бил шпионин.

Както се очакваше, той излъга, че към него са се отнасяли добре. Тогава един от мъжете с качулките хвърли Суицър на пода, повдигна главата му за косата и прокара назъбеното острие на голям нож по тила. Бликна кръв и се чу хор от мъжки гласове: Аллах е велик.

Анри бе омагьосан от това колко лесно бе отрязана главата на Суицър пред камерата. Върху лицето на приятеля му бе застинало изражение на пълно отчаяние. Анри си помисли дали да не го извика, сякаш Марти все още можеше да говори.

Имаше още нещо, което никога нямаше да забрави. Как докато очакваше смъртта, целият се изпълни с небивало вълнение. Не можеше да разбере това чувство и не можеше да го пропъди. Докато лежеше върху пода на стаята, той се питаше дали се чувства въодушевен поради това, че скоро щеше да се отърве от мъките си.

Или може би просто беше осъзнал кой е в действителност и каква е същността му.

Изпитваше възбуда от смъртта — дори от собствената си.