Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (65)

63.

Анри прекара трите дни от уикенда на летище Шератон в Ел Ей, смесвайки се с останалите пътници от бизнес класа. Използва времето, за да изучи романите на Бен Хокинс и всички истории във вестниците, които бе написал. Няколко пъти ходи до Венис Бийч и улицата му, точно зад ъгъла след малкото Токио.

Малко след пет часа в понеделник следобед Анри се качи във взетата под наем кола и пое по Сто и петата магистрала. Жълтите бетонни стени покрай осмото платно се осветяваха от златиста светлина, а тук-там проблясваха латино графити в червени и пурпурни цветове, които й придаваха хавайски привкус. Или поне на него така му се струваше.

Анри пое към 110-ия изход на Лос Анджелис стрийт, а оттам се насочи към задръстения трафик на Аламеда — главната артерия към центъра на града.

Беше пиков час, но той не бързаше. Беше възбуден от мисълта, че последните три седмици бяха страхотна предпоставка за истинска житейска драма и един изключителен финал.

Планът, оформил се в съзнанието му, бе съсредоточен върху Бен Хокинс — журналист, писател и бивш детектив.

Анри си мислеше за него от онази вечер в Мауи, пред хотел „Уайли Принсес“, когато Бен протегна ръка, за да докосне Барбара Макданиълс.

Той изчака да угасне червената светлина на светофара, после зави надясно и пое по Трейшън — малка уличка, близо до Юниън Пасифик, която продължаваше успоредно на Лос Анджелис Ривър.

Следвайки едва пъплещия сув пред него, Анри се движеше из уютния квартал на Бен. Той беше изпъстрен с ресторанти, от които се носеше джаз, и евтини магазинчета за дрехи. Откри място за паркиране точно срещу осеметажната тухлена сграда, в която живееше Бен.

Анри излезе от колата, отвори багажника и извади спортно сако от торбата. Пъхна пистолета в колана на панталоните си, закопча сакото и приглади с пръсти кестенявата си коса със сребристи нишки.

След това се върна в колата, намери някаква музикална станция и прекара следващите двадесет минути в слушане на Бетовен и Моцарт и наблюдение на пешеходците, които се движеха по приятната уличка. Накрая видя мъжа, когото чакаше.

Бен беше облечен в спортни памучни панталони и поло, в дясната си ръка носеше овехтяло кожено куфарче. Влезе в ресторант с име „Ай Карамба“, а Анри го изчака търпеливо да излезе с найлонова торбичка с мексиканска храна.

Убиецът слезе от колата, заключи я и последва Бен, който пресече Трейшън, изкачи стъпалата пред сградата и пъхна ключа в ключалката.

— Извинете! — извика Анри. — Вие ли сте господин Хокинс?

Бен се извърна и лицето му придоби леко подозрително изражение.

Анри се усмихна, разтвори леко сакото си и му показа оръжието.

— Не че искам да те нараня — рече.

Когато заговори, в гласа на Бен се усещаше полицейска нотка.

— Имам в себе си 38 долара. Вземи ги. Портфейлът ми е в задния джоб.

— Май не ме позна, а?

— А трябва ли?

— Мисли за мен като за своя кръстник, Бен — заговори Анри с удебелен глас. — Ще ти направя предложение, което не можеш да откажеш…

— … не мога да откажа? Зная кой си. Ти си Марко.

— Правилно. Съветвам те да ме поканиш вътре, приятелю. Трябва да поговорим.