Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (90)

88.

Слушането, когато взимаш интервю, е съвсем различно от слушането при обичайните разговори. Трябваше да фокусирам цялото си внимание върху това, което Анри споделяше с мен, и същевременно да се съобразявам как ще се впише в цялата история, да решавам дали се нуждае от изглаждане или да продължавам нататък.

Умората постепенно започна да ме наляга като мъгла и аз се опитвах да я преборя с помощта на ободряващо кафе. Стараех се и да не забравям целта си. Да приключа с всичко и да се измъкна оттук жив.

Анри се върна назад в спомените си, като заговори за годините на своята служба към фирмата за военни наемници „Брустър-Норт“. Разказа ми как заложил в играта познанията си по няколко езика и как впоследствие, докато работел за тях, усвоил още няколко.

Описа ми и как се сприятелил с фалшификатора в Бейрут. Раменете му унило се приведоха, докато описваше пребиваването си в затвора, включително и екзекуциите на приятелите си.

Задавах му много въпроси, като непрекъснато се опитвах да си изясня ролята на Джина Праци. Попитах Анри дали Джина е знаела неговата истинска самоличност и той ми отвърна: не. Използвал името, което съответствало на документите, изготвени за него от фалшификатора в Бейрут: Анри Беноа от Монреал.

— Още ли поддържаш връзка с Джина?

— Не съм я виждал от няколко години. Нито веднъж след престоя ми в Рим — отвърна той. — Тя няма навика да влиза в приятелски отношения с хората, които работят за нея.

Продължихме с описанието на тримесечната му интимна връзка с Джина, приключила с договарянето на убийствата, които бе извършил за Алианса. Поредица филми, снимани в течение на четири години.

— Убивах предимно млади жени — призна ми Анри. — Постоянно бях в движение, често променях самоличността си. Вече знаеш, че ме бива в тази работа, Бен.

Разказа ми за серията млади момичета в Джакарта, като накрая стигна до Сабра от Тел Авив.

— Какъв боец беше тази Сабра — призна Анри. — Мили боже, тя едва не ме уби.

Поразително бе с какъв непринуден тон споделяше преживелиците си. Организираността му ме караше да настръхвам. На моменти дори забравях, че не гледам откъс от някакъв филм на ужасите.

Убийствата бяха истински.

Дори и сега пистолетът на Анри беше зареден.

Старателно номерирах всяка аудиокасета, която сменях. Същевременно си водех бележки, за да ми напомнят за следващите въпроси, които трябва да задам. Слушах как Анри ми изброява поредните си убийства: множеството млади проститутки от Корея, Венецуела и Банкок.

Той ми обясни, че винаги е обичал киното и че задължението да филмира акциите за нуждите на Алианса го превърнало в още по-способен убиец. Неговата работа ставала все по-сложна и по-кинематографична.

— Не се ли тревожиш, че тези филми могат да бъдат разпространени из целия свят?

— Винаги прикривам лицето си — каза ми той. — Или нося маска, както беше с Ким, или обработвам видеоматериала, за да замъгля образа си. Софтуерът, който използвам, ми позволява много лесно да редактирам изображението.

Каза ми още, че годините, които прекарал на служба в „Брустър-Норт“, го научили да оставя труповете и оръжието на местопрестъплението без никакви изобличаващи следи по тях. Беше сигурен, че никой не разполага с негови пръстови отпечатъци, защото никога не забравял да се погрижи за следите след себе си.

Анри ми разказа за убийството на Джулия Уинклър. Обичал я много. Вцепених се от наглия му коментар каква чест било да бъдеш обичан от Анри. Накрая ми разказа и за семейство Макданиълс, за това колко се възхищавал от тях. По едно време ми се прииска да скоча и да се опитам да го удуша.

— Защо, Анри, защо трябваше да ги убиваш? — попитах накрая.

— Това бе част от филмовата поредица, която изработвах за Воайорите. Помежду си я наричахме документално кино. Онова на Мауи беше голям удар, Бен. Пет дни работа за много повече пари, отколкото ти печелиш годишно.

— Само че тази „работа“… нима не изпитваш нищо, когато отнемаш живота на толкова хора? Според моите сметки ти си убил към тридесетина души.

— Е, може и да съм пропуснал неколцина — сви рамене убиецът.