Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (105)

103.

Французите се отнасят много сериозно към оръжията. Издават се разрешителни само на полицаите, военните и малцината професионалисти по сигурността. Единствено те имат право да притежават лично оръжие и да решават дали да го приберат в сейфовете си, или да го носят открито.

И все пак в Париж, както във всеки голям град, ако наистина искаш да се сдобиеш с оръжие, можеш да си намериш. Цял ден прекарах в претърсване на Златния битак, известно на всички свърталище край базиликата „Сакре Кьор“:

Платих двеста евро за един стар револвер, от по-малките, като за дами, със срязана цев, дълга само пет сантиметра, тридесет и осми калибър, с шест куршума в барабана.

Като се върнах в „Зелената маймуна“, Жорж ми подаде ключа за стаята и с кимване ми посочи към едно от канапетата във фоайето:

— Имате посетител.

В първия миг не повярвах на очите си. Пристъпих към нея, разтърсих рамото й, извиках името й.

Аманда отвори очи и се протегна, докато се настанявах до нея. Обви ръце около врата ми и ме целуна, но аз не отвърнах на целувката й. Очакваше се тя да се намира в Лос Анджелис — в дома си, в безопасност.

— Боже, поне се престори, че се радваш да ме видиш, става ли? Париж е градът на влюбените — добави тя и предпазливо се усмихна.

— Манди, какво, за бога, си мислиш?

— Да, зная, че е малко неочаквано. Виж, трябва да ти кажа, Бен, и то може да повлияе на всичко останало.

— Давай направо, Манди. За какво говориш?

— Исках да ти го кажа очи в очи…

— И затова взе самолета? Нещо за Анри?

— Не…

— … тогава много съжалявам, но ще се наложи да се върнеш обратно. Не, не клати глава. Присъствието ти тук ще бъде пречка. Разбираш ли?

— Е, много ти благодаря.

Сега Манди се нацупи, което беше рядкост за нея, но аз знаех, че колкото по-силно я притискам, толкова по-твърдоглава става. Вече усещах как килимът под токчетата й започва да пари.

— Обядвал ли си? — попита ме тя.

— Не съм гладен.

— Но аз съм. Освен това съм майстор готвач на френска кухня. А ние сме в Париж.

— Това не е ваканция — припомних й аз.

Половин час по-късно двамата седяхме в едно кафене на тротоара на Улицата на пирамидите. Нощта бе отстъпила пред прекрасния слънчев ден, въздухът бе топъл, а пред нас се откриваше чудесна гледка към позлатената статуя на Жана д’Арк на кон, която се издигаше насред кръстовището между улица „Риволи“ и малката улица, на която се намирахме.

Настроението на Манди видимо се бе подобрило. Всъщност изглеждаше почти въодушевена. Поръча на френски, като не пропусна нито една подробност, докато описваше как желае да й приготвят обяда, вещо преценявайки достойнствата на различните салати, пастети и блюда с морски дарове.

Аз се задоволих с бисквити и сирене, след което изпих едно силно кафе. Мозъкът ми трескаво премисляше какво да направя; не можех да се отърся от притеснението, че времето лети адски бързо.

— Само опитай това — рече ми Манди и ми поднесе една лъжичка крем брюле.

— Честно казано, Аманда — отвърнах с раздразнен тон, — сега не биваше да си тук. Не зная какво друго да ти кажа.

— Просто кажи, че ме обичаш, Бенджи. Защото ще стана майка на твоето дете.