Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (85)

83.

Анри се върна в караваната със сандвичи и бутилка вино. След като измъкна тапата, аз го попитах:

— Каква е уговорката ти с Воайорите?

— Те се наричат Алианс — уточни Анри. Наля вино в две чаши и ми подаде едната.

Веднъж си позволих да ги нарека „Воайорите“ и веднага ми беше даден урок: няма работа, няма заплащане. Заговори с насмешлив немски акцент: „Ти си лошо момче, Анри. Не се опитвай повече да ни разиграваш“.

— Значи Алиансът е германски.

— Един от членовете му е германец. Хорст Вернер. Името навярно е измислено. Никога не съм го проверявал. Другият от Воайорите, Ян ван дер Хойвел, е холандец. Слушай, това също може да е псевдоним. Бен, излишно е да ти споменавам, че трябва да промениш всички имена в книгата, нали? Но тези хора не са глупаци, че да оставят следи, които биха могли да доведат до разкриването им.

— Естествено. Това се подразбира от само себе си.

Той ми кимна, след което продължи. Гневът му бе стихнал, но сега гласът му звучеше по-твърдо. Нямаше колебание, нито неувереност.

— В Алианса има още няколко личности. Не зная кои са, защото обитават киберпространството. Е, едната от тях познавам много добре. Името й е Джина Праци. Именно тя ме нае.

— Това звучи интересно. Ти си бил нает? Разкажи ми за Джина.

Анри отпи от виното си и после ми разказа за първата си среща с красива жена, след като прекарал четири години в затвор в Ирак.

— Обядвах в бистро на тротоара на една улица в Париж, когато на съседната маса забелязах тази висока, слаба, изключително привлекателна дама. Тя имаше много бяла кожа, а слънчевите й очила бяха вдигнати и затъкнати в гъстата кестенява коса. Имаше високи гърди, дълги крака и три диамантени часовника на ръката. Изглеждаше богата и изискана, неописуемо недостъпна, но може би именно заради това я пожелах. Дамата остави парите за сметката и се надигна да си тръгва. Искаше ми се да я заговоря, ала единственото, което успях да измисля, бе: „Имате ли малко свободно време?“. Тя ме измери с поглед, дълго и бавно, от главата до петите, а после в обратния ред. Дрехите ми бяха евтини и опърпани. Само допреди няколко седмици бях в затворническа килия. Раните ми бяха заздравели, белезите не си личаха много, но все още бях доста измършавял. Всички адски сцени от мъченията и ужасите, на които се бях нагледал, още бяха пред очите ми. Ала тя все пак успя да долови нещо интересно в мен. Тази жена, този ангел, чието име тогава не знаех, ми каза: „Имам време за Париж. Имам време за Ню Йорк. Имам време за Шанхай… И освен това имам време и за теб“.

Тонът на Анри сега, като заговори за Джина Праци, неочаквано се смекчи. Сякаш най-сетне, след цял живот лишения, бе познал вкуса на пълното задоволство.

Каза ми, че те двамата прекарали една седмица в Париж, при това не къде да е, а в хотел „Риц“ — мястото, което оттогава Анри посещавал всеки септември. Призна ми още, че Джина плащала за всичко, като не се скъпяла да му купува най-разкошните подаръци и дрехи.

— Тя произлизаше от много стар и много богат род — обясни ми Анри. — Имаше връзки в света на богатите, за който аз нищо не знаех.

След тяхната седмица в Париж, продължи той, те се впуснали в главозамайващо пътешествие из Средиземноморието с яхтата на Джина. В спомените му изникваха гледки от Лазурния бряг — едно от най-красивите места в целия свят, както ме увери с категоричен тон.

Припомни си как правели любов в нейната каюта, полюшването на яхтата от вълните, уханието на виното, превъзходните менюта по ресторантите, накацали по крайбрежните скали, от които се откривали невероятни изгледи към Средиземно море.

— Пих уиски Glen Garloch, реколта 1958, по две хиляди и шестстотин долара бутилката. И вкусих ястия, каквито никога няма да забравя. Морски таралежи, сервирани с равиоли, а след тях — заек с копър, маскарпоне и лимон. Чудесно прекарване за едно момче от глухата провинция и бивш военнопленник на Ал Кайда.

— Аз самият предпочитам пържола с пържени картофи.

Анри се засмя и промърмори:

— Защото никога не си предприемал истинско гастрономическо турне из Средиземноморието. Мога да те науча на това. Ще те отведа в една сладкарница в Париж, нарича се Au Chocolat. После вече няма да си същият, Бен. Но да продължа с разказа за Джина, за жената с невероятно изискан вкус. Един ден на нашата маса се появи непознат. Холандецът Ян ван дер Хойвел.

Щом заговори за Ван дер Хойвел, лицето на Анри се стегна. Разказа как той се присъединил към тях в хотелската стая и как давал насоки от своя стол в ъгъла, докато Анри правел любов с Джина.

— Не харесвах този тип, нито навиците му, но само допреди два месеца се въргалях в килия в собствените си изпражнения и ловях буболечки, за да има какво да дъвча. Така че бих направил всичко да съм с Джина, дори да се примиря с присъствието на Ян ван дер Хойвел, нали?

Гласът на Анри се удави в грохота от моторите на някакъв нисколетящ над долината хеликоптер. Предупреди ме с поглед да не мърдам от шезлонга.

Но дори и когато над пустинята отново се възцари пълна тишина, все още му бе необходимо малко време, за да продължи разказа си за Джина.