Сари Гилбърт, Майкъл Броуз
Пътеводител Рим (4)

История и култура

Може да ви се стори, че става дума за империята, която италианците искат да създадат със завладяването на територии в Северна Африка, Но също толкова силно е желанието на Италия да бъде смятана за наследник на империята, преживяла далеч по-големи успехи две хиляди години по-рано.

Фашисткият режим на Мусолини започва и строителството на големия спортен комплекс „Италийски форум“ (Foro Italico, „Форо италико“). Тук през 1960 г. са проведени Олимпийските игри.

Литература

В зората на Древния Рим в образованието и за записване бил използван гръцкият език. Към I в. пр.Хр., като средство на художествения изказ се наложил латинският. Комедиографът Плавт използва в пиесите си разговорен латински, същото прави и Ений в своята епика и в трагедиите си. Към втората половина на I в. пр.Хр. вече има много забележителни писатели, включително и Юлии Цезар. Но особено ярко в употребата на латинския за изразяване на сложни абстрактни понятия изпъква философът, оратор и поет Цицерон. Вергилий не е римлянин, но става част от кръга на елитните поети, близки до император Август. Поетът Хораций е възхваляван за съвършената форма на своите оди и писма. Овидий пише остроумна и елегична поезия. Стиховете се рецитират в литературните кръгове и пред публика. Особено внимание се отделя на структурата и благозвучието. Тит Ливий и Тацит са изключителни в историята. Сенека избира трагедията, а Ювенал — сатирата. Независимо от политическите репресии периодът след Август ражда талантливи писатели като Петроний, Стаций, Марциал и Светоний. По-късно римляните отново започват да пишат на гръцки. Марк Аврелий написва своите „Размисли“ — най-великото произведение в Рим от първите векове след Христа, на гръцки.

През следващите векове на латински пишат главно свещениците или хората, обучавани в църковните училища. През XIII в., обаче се появяват първите литературни произведения на народен език, в XIV в. творят едни от най-големите италиански писатели — Данте, Петрарка и Бокачо. Нито един от тях не е римлянин, макар през 1341 г. Петрарка да е коронован с лавров венец на Капитолия. Предполага се, че Торкуато Тасо, роден в Соренто и живял в Урбино, Венеция, Падуа, Ферара и Париж, също е бил почитан в Рим. Той починал през 1595 г., скоро след пристигането си в града. Погребан е в църквата „Св. Онуфрий“ (Sant’Onofrio). Управлението на папите сигурно не е било особено благоприятно за развитието на светската литература и поезия. Всъщност едва през XIX в. в Рим се появява голям поет — Джузепе Джоакино Бели. Неговите сонети, писани около 1830 г. на римски диалект, са жива сатирична картина на живота в тогавашния Рим.

От друга страна, през късния Ренесанс Рим привлича много чуждестранни писатели. Сред по-ранните посетители са френският есеист Монтен и английският поет Джон Милтън. През XVIII и XIX в. сред посетителите са немският поет Гьоте, френският писател Стендал, американските писатели Натаниел Хоторн и Марк Твен, а по-късно и английските поети Пърси Биш Шели, Джордж Гордън Байрон и Джон Кийтс, както и Робърт и Елизабет Браунинг. Джордж Елиът изпраща главната героиня в „Мидълмарч“, Доротея Брук заедно със съпруга й свещеник — на изненадващо пътуване до Рим. По-голямата част от действието в повестта „Дейзи Милър“ на Хенри Джеймс също се развива във Вечния град. През XX в. в Рим работят множество добри писатели. Алберто Моравия, починал през 1990 г., започва като журналист и пише за отчуждението в съвременното общество. Първият му роман — „Безразличните“, е публикуван, когато той е едва на 21 години. Други по-големи негови творби, повечето от които преведени на английски, са „Агостино“ (1944), „Римлянката“ (1947), „Конформистът“ (1951) и „Чочарка“ (1957), по която е сниман спечелил филмови награди филм със София Лорен. Моравия е женен за писателката Елза Моранте, починала през 1985 г. Най-известната й творба е „История“, излязла през 1974 г.

Друг известен писател, поет и филмов режисьор е Пиер Паоло Пазолини. Роден в Северна Италия през 1922 г., той идва в Рим след войната и използва историите на познатите си от бедняшките квартали за два романа — „Момчета на живота“, (1955) и „Жесток живот“ (1959). Първият му филм — „Тарикат“, също показва живота на крадците, проститутките и другите обитатели на римския подземен свят. През 1975 г. Пазолини е убит от младеж, който може би е с леви убеждения. Други по-големи следвоенни писатели са Итало Калвино, Примо Леви и Умберто Еко („Името на розата“ и „Махалото на Фуко“). През последните години извън Италия са преведени и публикувани произведенията на Сузана Тамаро, Алесандро Барико, Андреа Камилери и много други.

Музеят на революцията

От класическа гледна точка Рим не е град, който бихте посетили, за да гледате опера или балет. От програмите, включващи класическа музика, може да се желае още доста. Сред изключенията са откриването на модерния „музикален парк“ „Аудиториум“, проектиран от световноизвестния италиански архитект Ренцо Пиано, и множество малки концерти и рецитали на камерна музика, изнасяни в живописните църкви и дворци. На любителите на изкуството Рим предлага несравними богатства. Той самият е музей под открито небе. По градските площади има римски храмове, ренесансови дворци и фонтани, проектирани от изтъкнати майстори. В Рим има множество изключително богати музеи. Ватиканските например са известни по целия свят. Много от римските музеи са обновени, реорганизирани и отворени отново, вече много по-гостоприемни към посетителите. Става дума за галерия „Боргезе“. Тя беше затворена повече от десет години, а на зле изложените й шедьоври изобщо не се обръщаше внимание. Днес след славна реставрация (макар вътрешната организация да е далеч от съвършенството) галерията показва несравнимите си колекции и напълно заслужено е сред най-предпочитаните места за посещение.

Националният музей на Рим (Museo Nazionale Romano) е разположен в Термите на Диоклециан близо до гарата. Сега и той е драстично реорганизиран. Произведенията в него, задълго скрити от публиката в хранилищата и подземията, днес са чудесно изложени, а в Термите се намира Музеят на епиграфските паметници. В Големия дворец при термите (Palazzo Massimo alle Terme), бивша гимназия на площад „Езедра“, са изложени гръцки и римски статуи, мозайки и фрески. В ренесансовия дворец на кардиналите — „Алтемпс“ (Palazzo Altemps), близо до площад „Навона“, могат да бъдат видени истински съкровища като трона от вила „Лудовизи“. В криптата „Балби“, недалеч от Ларго „Арджентина“, е отразена историята на града от края на Древния Рим до края на Средновековието.

Друг интересен музей е „Монтемартини“ (Museo Montemartini), отначало разположен в бивша електроцентрала в квартал „Остиенсе“ (Ostiense). Първоначално е бил предназначен да съхранява произведения на изкуството от Капитолийския музей (по онова време в реставрация), а по-късно е превърнат в експозиция, където се показват различни експонати от изключително богатите колекции на Капитолия. „Вила Джулия“ (Villa Giulia) — Музеят за етруско изкуство, също е обновен, макар че много от обяснителните надписи все още са на латински. Националната галерия в двореца „Барберини“ (Galleria Nazionale d’Arte Antica di Palazzo Barberini) продължава да е лошо организирана, но има нов вход и й предстои разширяване в помещенията, отстъпени от Военния клуб.

Нещата не свършват с това. През 1827 г. в своите „Разходки из Рим“ Стендал се оплаква, че „ограничените умове, които в момента са на власт, ни позволяват да посещаваме тези музеи (Капитолийския и Пио-Климентовия във Ватикана) само веднъж седмично“. Тук, разбира се, става дума за отдавна отминало време, но допреди няколко години часовете за посещение наистина бяха разочароващо малко (повечето затваряха в 13:00 или 14:00 ч.). Сега това е променено. В понеделник повечето държавни музеи са затворени (с изключение на Ватиканските и Римските къщи под църквата „Св. св. Йоан и Павел“ на хълма Целий), но иначе работят по цял ден, а през лятото и по време на празници — до късно вечерта. Обслужването е много по-добро, нает е персонал с по-висока квалификация, създадени са система за централизирани резервации и информационни бюра. Творчество, блясък и стил — когато пожелаят, италианците са толкова добри в това.

В Рим има и многобройни по-малки и не много известни музеи, които си струва да бъдат посетени, ако времето ви позволява. Малкият Музей на Рим (Museo di Roma), отворен след скъп ремонт, съхранява предмети и произведения на изкуството, свързани с историята на града от Средновековието до наши дни. Музеят „Барако“ (Museo Barracco) притежава колекция от антични скулптури. В края на 2005 г. бе отворен новият разширен Еврейски музей към римската синагога. Гостуващи изложби могат да се посетят в намиращите се в противоположните краища на ул. „Корсо“ музей „Корсо“ (Museo del Corso) и дворец „Русполи“ (Palazzo Ruspoli), kakmo и във все по-популярния напоследък комплекс „Виториано“ (посветен на крал Виктор Емануил II) в Траяновия пазар на ул. „IV ноември“ (Via IV Novembre), в блестящо възстановените Конюшни (Scuderie) от другата страна на площада срещу двореца „Квиринал“ (където понастоящем се намира президентството).

„Холивуд на Тибър“ и след това

В началото е „Чинечита“ — огромно филмово студио, основано през 1937 г. от диктатора Бенито Мусолини, решен да надмине Холивуд и да превърне италианската филмова продукция в източник на национален престиж. По ирония на съдбата начинанието на Мусолини дава плодове едва когато фашисткият режим е напълно разбит във Втората световна война и е изместен от младата демократична република. Неореализмът и пост неореализмът донасят слава на италианските филми през 50-те години. Имената на най-добрите режисьори, актьори и актриси стават известни в целия интелектуален свят. Успехът на „Чинечита“ обаче гръмва навсякъде през 1963 г. от снимачната площадка на „Клеопатра“, превърнала се в декор за любовния роман между двете най-големи звезди във филма — Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Към края на десетилетието, „Холивуд на Тибър“ произвежда по 200–250 филма годишно. Някои от тях се смятат за шедьоври и сега 40 години по-късно. Днес всичко е променено. Повечето от големите режисьори, които си създават име през онзи период — Роберто Роселини („Рим — открит град“), Лукино Висконти („Натрапчивост“, „Чувство“, „Земята трепери“), Виторио де Сика („Крадци на велосипеди“ и „Шуша“), Пиетро Джерми („Развод по италиански“, „Прелъстена и изоставена“), Федерико Фелини („Пътят“, „Сладък живот“, „Рим“, „Амаркорд“ и др.), Микеланджело Антониони („Фотоувеличение“, „Приключението“) и Джило Понтекорво („Битката за Алжир“), са починали. Пиер Паоло Пазолини („Евангелие по Матея“, „Декамерон“) е убит през 1975 г. Големите актьори като Марчело Мастрояни и Уго Тоняци също са или починали, или — като София Лорен, рядко се снимат във филми. Продуцентът Дино де Лаурентис е в Холивуд от 70-те. Единствените по-големи филми, произведени в Чинечита напоследък, са „Бандата на Оушън“ II и хитовата лента на Мартин Скорсезе „Бандите на Ню Йорк“, заснета през 2002 г.

Марчело Мастрояни е в главната роля на скучаещ журналист от шедьовъра на Федерико Фелини „Сладък живот“ (1960 г.)

Всъщност сега „Чинечита“ дава под наем някога кипящите от живот студия главно на РАИ (италианската държавна телевизия) и на „Медиасет“ (филмовата компания на Силвио Берлускони). Известните режисьори като братята Тавиани работят повече за телевизията. Други като Бернардо Бертолучи („Последно танго в Париж“) работят извън страната. Днес в Италия се произвеждат едва 80–100 филма годишно, а не повече от 25 тръгват по кината.

Американските филми определено са сред най-популярните в Италия, макар че и европейското, и азиатското кино имат своите почитатели сред интелектуалците в Рим. На хоризонта обаче светят и няколко ярки местни звезди. Доста известни са Джузепе Торнаторе („Ново кино Парадизо“) и бунтарят Нани Морети. През март 1999 г. тосканецът Роберто Бенини получава три „Оскара“ за трогателната си комедия „Животът е прекрасен“. В нея се разказва за италиански евреин в германски концлагер, който убеждава малкия се син, че всичко ставащо е игра. През 2002 г. „Последната целувка“ на младия режисьор Габриеле Мучино печели награда на филмовия фестивал „Сънданс“.

„Римско лято“

Понятието „римско лято“ (l’estate romana) започва да се употребява през 70-те години, когато градският съветник по културата, арх. Ренато Николини, превръща Рим във фестивал на открито, който включва по нещо за всеки вкус. Парковете стават балетни сцени, площадите — концертни зали, базиликите — изложбени зали, бреговете на реката — книжарници. На тайнствени места като Базиликата на Максенций, Голямата арена (Circo Massimo), Острова в Тибър се прожектират филми. През септември 1981 г. в района срещу Арката на Константин (Arco di Constantino) се стичат хиляди, за да гледат на открито филма „Наполеон“ (1927) на Абел Ганс.

Включени са и парковете: балетни постановки се играят и в „Ада“ (Villa Ada), концерти се изнасят в „Дория Памфили“ (Villa Doria Pamfili), джаз се свири в „Челимонтана“ (Villa Celimontana) и в квартал „Тестачо“, а в амфитеатъра „Дъбът на Тасо“ се чете проза. Концерти — от класика до рок, се провеждат на различни места в центъра на града. Мимове, поети, сицилиански трупи за куклен театър, мажоретки са пръснати из по-крайните квартали. През последните лета културните прояви са привлекли около пет милиона зрители. Критиците твърдят, че качеството не е както някога, но без съмнение римският пазар на културата е жив и в добро здраве. Той е гаранция, че туристите и хората, които не са в отпуск, нямат извинение да скучаят.