Сари Гилбърт, Майкъл Броуз
Пътеводител Рим (2)

История на Рим

Рим е един от малкото градове в света, непрекъснато населени през последните 2700 години. Това обяснява защо от най-ранното селище на неговата територия са открити толкова малко следи. Вековете минават, но влиянието на древното наследство върху града е все така силно. То е и ключът към разбирането на по-късното му развитие.

Основаването на Рим

Историята за основаването на Рим звучи страхотно от литературна гледна точка. Еней носи на гръб престарелия си баща Анхис, води за ръка малкия си син Асканий и бяга с лодка от Троя. Пристига в Италия и основава град Лавиния на брега на морето. Когато Асканий пораства, на свой ред основава град Алба Лонга (Дългата Алба) в Албанските планини. При следващото поколение, заради семейни разпри за трона, Ромул и Рем са хвърлени в река Тибър и тя ги отнася до хълма Палатин, където, накратко разказано, ги кърми вълчица и ги спасява един овчар. Момчетата порастват и основават свой град. Междувременно се скарват. Рем е убит, а Ромул става първият цар на Рим.

За съжаление, малко от това може да е истина. Римляните са просто един от многобройните народи, населявали централната част на полуострова през Желязната ера. Те споделяли земята с етруските, латините и самнитите. Очевидно първото население на района, зает от бъдещия град Рим, е било смесица от представители на местните племена. В този смисъл легендата за отвличането на сабинянките има смисъл. То вероятно е било организирано от хората на Ромул поради недостига на жени.

Едно обаче със сигурност е вярно. Като гледате останките от жилища от ранната Желязна епоха, открити на хълма Палатин, ще си кажете, че който и да се е заселил тук, сигурно е имал забележителен усет за оцеляване. В крайна сметка Палатин е изключително стратегическо място за селище — лесно се защитава и в същото време е близо до голяма река с удобствата на естествено пристанище. Нещо повече, хълмът е относително близо до най-удобния брод през реката при остров Тибър, който прави преминаването още по-лесно.

Царски и републикански Рим

Ромул (или някой като него) става първият цар на Рим. Легендата разказва, че той е първият от седем царе — Нума Помпилий, Тул Хостилий, Анк Марций, Тарквиний Приск, Сервий Тулий, Тарквиний Горди. Съществуването на първите четирима владетели не може да се докаже, но има податки, че последните трима — всичките с етруски имена — наистина са съществували. Техният произход показва вероятността за смесване на племената. Друга следа е фактът, че етруските са имали високоразвити инженерни умения. Именно те са пресушили блатистата местност между хълмовете Палатин (Monte Palatino) и Капитолия (Campidoglio, Monte Capitolino) — бъдещия Римски форум.

Папата в олтара си под бронзовия балдахин на Бернини в базиликата „Св. Петър“.

Предполага се, че около 509 г. пр.Хр. Тарквиний Горди е детрониран, а монархията е заменена с република, управлявана от двама консули. Те били избирани всяка година от мъжете в града. Консулите назначавали членовете на съвета, който накрая станал известен като Сенат. Тази политическа система съществувала, макар и формално, до установяването на имперски ред при Октавиан, или Август, както той предпочита да го наричат след 27 г. пр.Хр. През вековете обаче този ред се развива и се променя. Отначало управлението е в ръцете главно на патрицианския елит, чието могъщество се основава на богатството. Богатството от своя страна позволява на патрициите да оглавят републиканските армии, а по-късно — да овладеят и Сената. Последиците са години на борба с останалите без земя и с плебеите, т.е. по-бедните. През IV в. пр.Хр., след умела манипулация на общественото мнение по време събранията във форума (провеждани на открито), безимотните най-сетне си извоюват правото на равно представителство. Всъщност, според историците, първите завоевателски набези на Рим към съседните територии вероятно са целели именно завладяването на земя, която да бъде разпределена сред онези, които наскоро били получили политически права.

Римска империя — възход и падение

Рим става империя много преди да получи император. Въпреки продължаващите борби между плебеите и патрициите (или може би тъкмо заради тях) Римската република постепенно завладява околностите. Римляните вярвали, че синовете на Зевс и Леда — близнаците Кастор и Полукс, са помогнали по време на битката при езерото Реджило през 496 г. пр.Хр. да разбият Латинския съюз. Така или иначе това е началото на почти непрекъсната поредица от военни победи, завършила със завладяването на всички останали народи в Лациум (района около Рим) — латини, етруски, волски, екви и др. Нашествието на галите в Централна Италия през 390 г. пр.Хр. може и да изглежда като голямо препятствие, но не е. Венетите нападат северния им фланг, принуждават ги да се оттеглят и така спасяват младата република.

Към средата на III в. пр.Хр. армиите на Рим вече са завоювали по-голямата част от Южна Италия. През този период са построени и по-големите консулски пътища — Виа Апия на юг, Виа Аурелия и Виа Фламиния на север. Целта, разбира се, е да се улесни както движението на войските, така и търговията. Границите почти достигат бреговете на Сицилия, смятана дотогава за част от сферата на влияние на Картаген. Това предизвиква открит сблъсък със северноафриканския град. Трите Пунически войни продължават с прекъсвания 118 години (от 264 г. пр.Хр. до 146 г. пр.Хр.) и завършват с унищожаването на единствения голям съперник на Рим по Западното Средиземноморие. В същото време те затвърждават първите римски завоевания извън пределите на Италийския полуостров. Под властта на Рим попадат Сардиния, Корсика и Илирия (днес бреговете на Далмация), последвани скоро след това от Македония, Гърция и част от Мала Азия.

От храма на Сатурн, разположен в западния край на Римския форум, са останали само тези осем масивни колони.

През II в. пр.Хр. вниманието на Рим се насочва повече към вътрешни политически и социални проблеми, отколкото към нови завоевания. Ала през I в. пр.Хр. на сцената се появява Юлий Цезар. Той успява да разбие и да присъедини галите, а социалните вълнения му позволяват да съсредоточи повече власт в ръцете си. Тази тенденция е продължена и засилена от Август, който разбива Марк Антоний и Клеопатра, така че Египет става римска провинция. Напълно завладяна е и Испания, границите на империята стигат до Рейн и Дунав. През следващите сто години завоеванията продължават — превзета е Британия, присъединена е Палестина. Накрая, при Траян (98–117 г. сл.Хр.), империята достига най-голямото си разширение, простирайки се от Британските острови до Мала Азия. Към втората половина на II в. сл.Хр., обаче варварските племена се превръщат в осезателна заплаха. Знаменателно е решението на Адриан да построи защитна стена в днешна Англия, известна като Адриановия вал (завършена през 136 г. сл.Хр.). Успехите на Рим на бойното поле намаляват (една от причините за това е прекаленото му разширение), а нападенията на варварите зачестяват. Около 330 г. Константин превръща Константинопол в административна столица на империята, а след смъртта му през 337 г. империята е разделена на две части.

Източната се управлява от Константинопол и е достатъчно силна, за да оцелее още хиляда години. Ала на запад постоянните варварски нашествия се превръщат в бедствие. През 410 г. вестготите, предвождани от Аларих, превземат Рим, плячкосват го в продължение на три дни и така слагат край на славата му, че е непревземаем.

През 476 г. германският вожд Одоакър детронира последния император — Ромул Августул, още юноша. Но постиженията на римската империя, независимо от тъжния й край, не бива да се омаловажават. Военните успехи заедно със способността да се приобщават завоюваните народи към римската обществена и политическа система донасят недостиган по-късно успех. Доказателството? Минимум десет романски езика на основата на латинския (най-известните са италиански, френски, испански, португалски, румънски), латинската азбука от 26 знака, използването на римските цифри и календарът от 12 месеца и 365 дни.

Християнство и папство

Исус Христос е разпънат на кръста при управлението на римляните. Апостолите Петър и Павел приемат мъченическа смърт в Рим, а на гробовете им са издигнати олтари, толкова скъпи за бъдещите поклонници. Рим става център на католицизма заради папите, които според апостолическата приемственост се смятат за преки наследници на св. Петър. Така историята на християнството се вплита здраво в историята на Римската империя. Всъщност през Средновековието мнозина вярвали, че Римската империя е била част от божествения план да се осигури стабилен географски район и плодородна почва за разпространение на християнството. Веднъж постигнала целта си, папската Римска империя може да западне и да изчезне, за да бъде заменена от нова световна империя, но този път християнска. За съжаление, нещата не са се развили по тази предварително начертана схема.

Петър и Павел умират в Рим, най-вероятно по време на ранните преследвания срещу християните от страна император Нерон — между 64 и 67 г. сл.Хр. Независимо от това, в продължение на доста векове християнството остава една от многото религии, донесени в Рим от изток. Трудностите продължават даже когато при Константин то става предпочитана вяра на императорското семейство. По-голямата част от римския елит яростно защитава езичеството. Едва през V в. сл.Хр. християнството събира достатъчно сили, за да излезе решително на сцената. Това е и времето, когато са построени първите големи църкви като „Св. Сабина“. Папството поема върховната власт в духовните дела и постепенно започва да се грижи и за земното добруване на римското население, придобивайки все повече авторитет заради липсата на интерес от страна на владетелите в Константинопол. След опустошителните Готски войни през VI в. римският папа св. Григорий Велики (590–604 г.) е принуден да осигурява храна и подслон за многобройните бежанци. С раздаване на храната се захващат „дяконите“ (длъжност, създадена от самите апостоли за подпомагане на бедните и болните). През IX в. папа Лъв IV изгражда защитни съоръжения около хълма Ватикан (Монте Ватикано), за да се предпази от мародерстващите сарацини. Но по-голямата власт означава и по-голям бюрократичен апарат — той набъбва особено след управлението на папа Григорий VII (1073–1085 г.), когато се засилва желанието за запазване на независимостта на папството от която и да било временна власт, била тя на крал или на император. Стига се до известния спор кой да ръкополага епископите. Това е т.нар. борба за инвеститура между императора на Свещената римска империя Хенрих IV и папа Григорий VII — борба за мястото на светската и духовната власт. Тя продължава да припламва и след компромисния Вормски конкордат (1122 г.), сключен между император Хенрих V и папа Каликст II, в който се определят привилегиите на църквата.

През XII в. и XIII в. папството се превръща в първостепенна политическа сила в Европа. В началото на XIV в. още европейски територии, както и забогатяващите италиански градове държави, стават независими владения. Нетърпимото съперничество между благородническите семейства в Рим принуждава папите да преместят Светия престол в Авиньон, Франция (т.нар. Авиньонски плен). Седалището на папите остава там през по-голямата част от XIV в. През този период започва широка реорганизация на органите и администрацията в църквата, предприети са реформи и спрямо духовенството. Заради близките връзки с френския двор и напрежението в отношенията последователно с Англия и Франция престижът на папството е уронен.

Ренесансът

Историците спорят за истинското значение на Ренесанса (буквално възраждане) и мястото на неговата първа проява. Засиленият интерес към знанието и ценностите на класицизма вероятно са нещо неизбежно в осеяната с развалини на класически сгради Италия. Заражда се хуманизмът, който поставя ударението върху интелектуалните и художествените заложби на човека. Богатите и амбициозни владетели на италиански градове държави, като например Медичите във Флоренция, привличат в своето обкръжение някои от най-изявените художници, скулптори, архитекти и чертожници на своето време.

През XVII в. йезуитът Андреа дел Поцо рисува „Влизането на св. Игнатий в Рая“ върху тавана на църквата „Св. Игнатий“.

Папството, винаги гъвкаво, се превръща в несравним покровител на изкуствата в отговор на зараждащото се протестантство.

Към средата на XV в. папите затвърждават властта си над Вечния град, използват големите си възможности за неговото разкрасяване и изтеглят центъра на Ренесанса от Флоренция в Рим. Като се започне от 1450 г. поредица амбициозни, хитри и начетени папи посвещават основната част от своето внимание на разкрасяването на града. За да рисуват във Ватикана, в Рим са поканени художници от Тоскана и Умбрия като Фра Анджелико, Пинтурикио и Микеланджело. Те изписват параклиса на папа Николай V, покоите на Борджа и, разбира се, Сикстинската капела. В нея повече от 60 години работят различни художници. Ренесансът оставя своя диря и в архитектурата на Рим. Църквата и тук се изявява като най-големия меценат. Красноречив пример за това е Донато Браманте, смятан за създател на архитектурата на зрелия Ренесанс. Той проектира вдъхновената от класиката църква „Св. Петър на Монторио“ (San Pietro in Montorio). Папа Юлий II (1503–1513) го назначава за папски архитект и Браманте изготвя първите чертежи за новата огромна катедрала „Св. Петър“.

Контрареформацията и барокът

Рим става столица на религиозното движение, наречено контрареформация, което оставя дълбоки следи както в града, така и в психиката на управляващия елит. Контрареформацията се заражда като отговор на протестантската реформация, започната от Мартин Лутер в началото на XVI в. Реформите довеждат до фанатизъм култа към светци като св. Филип Нери, св. Тереза от Авила и, разбира се, св. Игнатий Лойола. Войнишкият светоглед на Лойола (веднъж го чули да казва, че никога не е напускал армията) оставя отпечатък върху полувоенната структура на новосъздадения му орден „Общество на Исус“ (йезуитите), наричан често „легионите на папата“.

Контрареформацията е и период на сериозен самоанализ от страна на Римокатолическата църква. Проведеният в три части Трентски събор (1545–1563) установява доктрината и институционалните структури (впоследствие те ще помогнат на църквата да оцелее при сблъсъка с протестантството) и очертава основните догми, които ръководят живота на обикновените католици чак до Втория ватикански събор (1962–1965 г.).

Консервативен по същност, Трентският събор потвърждава, че само църквата може да тълкува Светото писание, реформира монашеските и религиозните ордени, формулира католическата доктрина за спасението и стандартизира богослужението. Контрареформацията донася на папството свежа сила, а Трентският събор й дава нов тласък в политиката за още две столетия живот като важен играч на европейската сцена. Възникването на нов свят от национални държави обаче променя нещата — Светият престол постепенно е избутан встрани от центъра на политическото действие.

Националното възраждане и националното обединение

Националното възраждане — Ризорджименто (от италианския глагол risorgere, възраждам се, въздигам се отново), е главната движеща сила в Италия през XIX в. френската революция и Наполеоновите войни задвижват желанието за национално обединение. Осъществяват го трима велики мъже: Джузепе Мадзини — демократ националист, Джузепе Гарибалди и граф Камило Кавур — пиемонтски аристократ, талантлив политик и дипломат. Обединените им усилия довеждат до провъзгласяването на кралство Италия през март 1861 г. Липсват само две парчета от мозайката — Венеция (завоювана от Австрия през 1866 г.) и Рим (италианската армия го превзема на 20 септември 1870 г., отнемайки властта на папата с мълчаливото съгласие на Франция).

Улици, площади, паметници и училища из цяла Италия носят името на Джузепе Гарибалди.

Управлението на папите и високомерното отношение на капризната римска аристокрация не допринасят кой знае колко за града. В края на XVIII в. Рим все още е затънтена провинциална столица с население под 200 000 жители. Но интелектуалните течения се движат бързо. Окупацията на Наполеоновите войски заразява много римляни с републиканския дух и през 1848 г. папа Пий IX е принуден да приеме конституция. Това обаче не задоволява Мадзини и неговите привърженици. През 1849 г. те провъзгласяват Рим за република. Ала французите са на страната на папата и въпреки смелата отбрана на гарибалдийците, си възвръщат контрола над града. Независимо от това времето на папството изтича.

Както казва австрийският канцлер Метерних, до 1859 г. Италия е само „географско понятие“. Разделена на осем отделни държави, тя е владяна от чужди сили — най-вече Франция, Испания и Австрия. В същото време папите управляват голяма част от централната част на страната. Желанието за обединение обаче нараства като снежна топка, особено след като през 1852 г. Кавур става министър-председател на кралство Пиемонт-Сардиния. През 1859 г. той влиза в съюз с Франция и превзема Ломбардия от Австрия, а на следващата година присъединява Умбрия и Марке. На юг Гарибалди и неговите Хиляда разбиват армията на Бурбоните и завоюват Сицилия и Неапол. Останалите италиански държави избират да сключат съюз с Пиемонт. Рим остава в ръцете на папата, ала не за дълго, макар че опитите на Гарибалди през 1862 г. и 1867 г. да го превземе са неуспешни. Италия получава своя шанс през 1870 г., когато Франция е отслабена от войната си с Прусия. На 20 септември италианските войски пробиват крепостните стени на Рим (при Порта Пиа) и влизат в града. След референдум Рим става столица на Италия.

Фашизъм, войната и демокрацията

След 1870 г. населението на Рим бързо се увеличава. Към началото на Първата световна война то надхвърля 500 000, а към 1930 г. вече е над милион. Градът е излязъл извън старите крепостни стени, издигнати от Аврелиан. Имперските амбиции карат фашисткия диктатор Бенито Мусолини да предприеме важни археологически разкопки, които изваждат на бял свят или възстановяват много от паметниците на Древния Рим. По същото време се полагат и големи усилия за превръщането на Рим в модерна столица. Построени са авангардният за времето си Квартал на Световното изложение (EUR, за ЕСПО 1942) и новите грандиозни булеварди „Фори империали“ и „Кончилиационе“, макар че заради строителството им градът загубва два важни средновековни района.

През XX в., като столица на Италия Рим засилва административната си сила, придобита при управлението на папите. Но социалните сътресения и стремежът за изграждане на нация имат разрушителни последици. В началото на Първата световна война Италия е неутрална, но влиза в бойните действия с надежда за териториални придобивки. Това решение обаче е непопулярно, а при загубата на 600 000 души Италия особено трудно преглъща отказа на Антантата да й даде Далмация и Фиуме (сега Риека, част от Хърватска). Националистите оплакват „осакатената победа“. Сериозните следвоенни икономически трудности (галопираща инфлация и стремително растяща безработица) увеличават социалното напрежение и водят както до нарастване на популярността на левите, така и до подем на десните движения. С похода си към Рим през октомври 1922 г. Мусолини спечелва правителството и само за две години унищожава демокрацията — разтурва италианската конституционна система, премахва свободата на словото и на сдружаването, ограничава пресата и в края на 30-те години въвежда антисемитски закони. Въпреки това в началото много от действията на режима се приемат добре.

Това е любимата поза на Бенито Мусолини — фашисткия диктатор, чиито преустройствени планове унищожават някои средновековни райони на Рим.

Лигата на нациите порицава Италия за нашествието й в Етиопия. Това сближава Мусолини с Хитлер, но военният съюз с Германия има катастрофални икономически и военни последици. През юли 1943 г. Съюзните сили заемат Сицилия. Мусолини е отстранен от власт и арестуван. Подписано е примирие. Германците веднага окупират Рим, а италианската армия е разпусната. Въпреки смелите опити на Съпротивата (по-активна в италианския Север) Рим е освободен от Съюзниците едва през юни 1944 г. Италия е опустошена, Рим е паднал духом. След Втората световна война отново се поставят основите на демократичната система. През 1946 г. италианците гласуват за премахване на монархията и за създаване на република. В новата конституция, влязла в сила от 1948 г., е предвидена многопартийна парламентарна система.