Глен Мийд
Измамата (91)

91.

Всичко ставаше като в забавен каданс. Когато изстрелът заглъхна, Дженифър отвори очи и видя, че Келсо е отхвърлен напред от куршума.

Сърцето й биеше лудо, тя цялата трепереше. Келсо се бе ударил в кухненския плот и бе паднал на пода, но все още беше жив. Държеше се за врата и между пръстите му бликаше кръв. Без да мисли, Дженифър насочи пистолета към главата му и отново натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя, ръката й отхвръкна от отката, а куршумът този път улучи ръката на Келсо — по-точно един от пръстите му, който остана да виси само на някакво сухожилие.

Келсо изкрещя и се превъртя към вратата. На мястото на първоначалния му шок се надигаше страхотен гняв. Дженифър се изплаши, че само го е одраскала по врата, затова се прицели в тялото му и пак стреля. Не улучи. Келсо се надигна и излезе заднешком през кухненската врата. В ръката му се появи пистолет и той бързо стреля два пъти, след това още два. Куршумите раздробиха мазилката над главата на Дженифър.

— Ах ти, кучко! — изкрещя той и стреля пак. — Шибана кучко!

Дженифър отчаяно затърси прикритие. В следващата секунда един куршум я одраска по ръката — сякаш я изгориха с нажежен ръжен. Тя изпищя и изпусна оръжието. Нямаше време да го вдигне, защото всичко ставаше много бързо. Разбра, че трябва да избяга от стаята, преди случен рикошет да мине през дървената врата на килера и да убие Боби. Келсо стреля пак и куршумът звънна над главата й. Тя изскочи в коридора и хукна към предната врата.

Знаеше, че път назад няма. Трябваше да се придържа към плана на Марк: „Иди у нас и се обади на 911. Възможно е в едно от чекмеджетата на скрина да има пистолет…“.

Всъщност друга възможност нямаше и трябваше да рискува, макар да се страхуваше да остави Боби самичък.

„Моля те, Господи, запази Боби жив!“

Надяваше се, че той ще остане скрит в килера, макар и ужасен от канонадата. Въпреки това се чувстваше сякаш го изоставя.

„Няма време за душевни терзания.“

Изтича през моравата под шибащия дъжд. Още по средата на улицата дробовете й сякаш вече горяха, но се осмели да погледне назад и видя Келсо да се показва залитащ на прага, все така с ръка на врата, залиташе. За част от секундата погледите им се преплетоха.

А после Келсо се втурна след нея и почна да стреля.

Дани Флин усещаше, че се оформя калпава нощ. Нямаше никакъв шанс да се прибере рано, особено след като Лу Гаруда го бе помолил да използва всичките си ресурси, за да открие хлапето.

Флин вече бе упълномощил един от детективите си да разпространи искане за общо издирване и сега всяка патрулна кола в Ню Йорк вече беше уведомена да следи за тъмносин буик с двама мъже и отвлечено седемнайсетгодишно момче — Боби Марч. Флин не хранеше особени надежди, но след десетина минути спешно се обади един от детективите му.

— Дани? Получихме нещо, за което мисля, че трябва да знаеш. На 911 току-що е позвънила жена от мобилен телефон. Съобщила, че се казва Дженифър Марч, и казала, че някакви хора се опитват да убият нея и брат й.

Флин трескаво придърпа бележника си.

— Какво друго е казала?

— Нищо. Линията прекъснала.

— Повтори обаждането още веднъж.

След двайсет секунди Дани тресна слушалката на телефона и веднага я вдигна, за да набере друг номер, този на Гаруда.

— Лу, Дани съм. Къде си, по дяволите?

— Продължавам да снова покрай Риърдън авеню с надеждата да засека шибаната кола. Къде другаде?

— Чуй… Имам някои добри и някои лоши новини. Преди няколко минути получихме обаждане на 911 от жена, от мобилен телефон. Заявила е, че се казва Дженифър Марч, и е била много изплашена. Казала, че някакви мъже се опитват да убият нея и брат й. Само че връзката прекъснала.

Гаруда наби спирачки.

— Къде е тя, Дани?

— Не знаем. Останала е на линията за по-кратко от девет секунда, а това е минималното време, за да разберем откъде е обаждането. Мрежовият доставчик е опитал да го трасира при тях, но твърдят, че използваният телефон е бил изключен. Ако искаме да установим местоположението й, трябва да се надяваме, че ще позвъни пак.

— Само че това може никога да не се случи, Дани!

— Ето, това беше лошата ми новина.

Марк знаеше, че ще се удави. Поемаше между вълните дълбоки глътки солен въздух и отчаяно се държеше за въжето. Стейвс стоеше над главата му и беше насочил към него пистолет. Шансовете на Марк да избяга бяха нулеви. Беше се надявал да се приближи до Стейвс достатъчно, за да го бутне или препъне в морето, но Стейвс се бе оказал предпазлив и не го бе допуснал до себе си. Марк знаеше, че няма смисъл да прерязва въжето на кръста си с ножчето, та да се измъкне с плуване — морето бе толкова бурно, че никой не би могъл да оцелее. Но трябваше да направи някакъв ход, когато се качеше горе.

Вече беше прерязал придържащото пакета въже, но бе оставил острието на ножчето отворено. Черната пазарна торбичка беше в ръцете му. Беше тежка, в нея имаше нещо, което май беше кутия. Той я притисна към гърдите си и се заизкачва по стълбата.

Стейвс изкрещя над главата му:

— Първо хвърли ножчето. После се качи горе. И внимавай да не изпуснеш шибаната касета!

„Проклятие!“ Марк се бе надявал, че във възбудата си Стейвс ще забрави за ножчето. Е, край на надеждите.

— Хвърли го — повтори заплашително Стейвс.

Марк хвърли ножчето на пътеката. Стейвс започна да дърпа въжето, за да изтегли Марк. Когато стигна до пътеката, Марк клекна, напълно изтощен. Единственият му шанс бе да се нахвърли върху Стейвс и да рискува да бъде прострелян. Опасно, но какво друго му оставаше?

Стейвс се наведе да вземе пакета. Марк се стегна, за да скочи върху него… но в същия миг изтрещя изстрел. Чу се слабо, но последва нов… и следващ… цяла канонада.

Идваха откъм къщата. „Дженифър… Боби.“ Марк се опита да се изправи, но Стейвс беше по-бърз — сграбчи пакета и го ритна обратно във водата.

— Сбогом, глупако!

Стреля в падащото му тяло, после, когато кипящите вълни погълнаха Марк, се обърна и хукна като луд към къщата.