Глен Мийд
Измамата (62)

62.

„Берг Еделвайс“

Пуснаха лентата и видяха Дженифър и Маккоул да пристигат отпред и по-късно да си тръгват по черния път, започващ откъм задната част на къщата. Видяха и двама въоръжени типове да слизат от черното беемве и да се приближават към къщата, а по-късно русият да изтегля партньора си до мерцедеса и бързо да заминава. Целият епизод продължи не повече от двайсетина минути — от идването на Дженифър и Маккоул до заминаването на ранените нападатели. По часовника на екрана Марк пресметна, че Дженифър и Маккоул са тръгнали оттук само петнайсет минути преди тяхното пристигане.

Келсо внимателно огледа двамата нападатели.

— Никога не съм ги виждал, но ще поискам в Лангли да се опитат да ги идентифицират. Превърти лентата, Райън, и да тръгваме.

Следващият час остана в съзнанието на Марк само с трескавото бързане. Върнаха се в Мурнау с надеждата да зърнат фолксвагена на Дженифър, но нямаха късмет. Обикаляха улиците поне час, след това потеглиха за Цюрих все с отчаяната надежда да се натъкнат на фолксвагена. Накрая Келсо разочаровано се предаде, извади мобилния си телефон и нареди на Фелоус да отбие в една бензиностанция на аутобана и да изчака, докато той се обади в Лангли.

Женева

Маккоул остави колата на паркинга на женевското летище. Влязоха в терминала и се отбиха в няколко магазина. Дженифър купи антисептичен мехлем, бинт, обикновени очила за четене със слаб диоптър без рецепта и някои тоалетни принадлежности. От сувенирния магазин купиха две големи чанти, тиролска шапчица, слънчеви очила и вълнен шал. Дегизировката им бе жалка, но това бе единственото възможно за трийсет и петте минути, които им оставаха до излитането. Когато Маккоул си сложи шапчицата и евтините очила, Дженифър го попита:

— Не трябва ли да превържем раната?

— Няма време за глезотии. Ще се погрижа за нея на борда. Ако наблюдават терминала, ще следят за двойка. Така че остани до мен, но не толкова близко, че да е очевидно, че пътуваме заедно. На гишето за чекиране ще минем поотделно.

Подаде й билета. Дженифър си сложи слънчевите очила, нахлупи бейзболната шапка и обгърна с шала долната половина на лицето си.

— Имаме ли план за действие, ако възникнат проблеми?

— Започни да крещиш и побегни с всичка сила, докато аз се опитвам да ги отблъсна.

— Това ли ти е планът?

— Зарязах пистолетите в колата, така че не сме способни на нищо особено. Обаче мисля, че няма да рискуват да те дърпат в претъпкано летище с толкова много охрана навсякъде. Макар че може и да бъркам, ако се съди по случилото се във влака.

— Благодаря, господин Маккоул.

— Добре ли си?

— Разбира се. Все едно отивам на бал.

— Стой на десетина крачки зад мен и нека се постараем да не изглеждаме като избягали затворници.

Сърцето на Дженифър биеше до пръсване. В душата й се бе загнездило тревожното чувство, че всяка тяхна крачка се следи от невидими очи. Но в действителност се чекираха без никакви проблеми и веднага се отправиха към вратата за преглед на личния багаж и изходите към самолетите. След петнайсет минути, за тяхно огромно облекчение, двамата се качиха на борда на самолета за летище „Кенеди“, Ню Йорк.

На четиридесет километра от тях, в летящата по аутобан А21 за Женева кола, Марк едва сдържаше нетърпението си и се опитваше да не гледа непрекъснато часовника си. Келсо водеше безкраен разговор по мобилния си телефон с Лангли. Според компютърните магьосници там точно в 12:06 по обяд компютърът за международни резервации в Париж бе записал, че Франк Маккоул и Дженифър Марч са закупили два билета от туристическа агенция в Женева. Билетите бяха за полет на „Ер Франс“ в 12:45 до Париж с връзка за Ню Йорк.

Келсо най-сетне затвори телефона.

— Готово. Уредих да ги поемат агенти в секундата, в която кацнат на „Кенеди“.

Но след кръвопролитието, което бе видял във фермата до Мурнау, Марк не можеше лесно да се успокои.

— Приемаме, че ще се качат на борда, без преди това да им се случи нищо. Но ако летището се наблюдава? Ами ако се доберат до тях, преди да се качат на самолета?

— Е, това е сляпото ни петно — съгласи се Келсо, — така че нека се молим късметът да не ги изостави. В Лангли правят каквото могат, за да проникнат в компютъра на авиокомпанията и да знаем със сигурност дали са се качили. След това ще ги поемат моите хора в Париж.

— Какви хора в Париж?

Гласът на Келсо бе прегракнал от възбуда:

— Убеден съм, че са открили нещо важно, иначе защо ще бързат толкова да се приберат у дома? Затова уредих трима цивилни агенти към резидентурата в Париж да се качат на техния самолет от „Шарл дьо Гол“ за Ню Йорк и да не ги изпускат от поглед.

— А какво ще правим ние? Ще си седим на задниците до следващия полет?

Келсо си погледна часовника.

— Дженифър и Маккоул ще престоят в Париж около час. От Лангли ни осигуриха частен самолет директно за Ню Йорк. Ако не се случи нещо непредвидено, кацаме на „Кенеди“ и чакаме Дженифър.

— И после?

— Май си прав, Райън — призна Келсо. — Може би е време да зарежем тайнствеността и да й кажем направо какво точно става.