Глен Мийд
Измамата (51)

51.

Сутринта, докато се въргаляше в леглото с Анджелина, мобилният му телефон леко завибрира, за да му покаже, че е получено текстово съобщение. Гаруда се изтърколи от нея, пресегна се за телефона си и го включи.

— Господи, Лу, защо не изключваш тоя шибан телефон?

— Съжалявам, сладур, очаквам важно обаждане.

— Какво може да е по-важно от това да ме чукаш, за бога? Още съвсем малко и щях да…

Но Гаруда не я слушаше — вече четеше съобщението: „Среща 9:00. Мариот, Бродуей. Важно. Мади“.

— От кого е?

— Работа, Анджелина. Истински важна работа, която не може да чака. — Гаруда си погледна часовника. Ако побързаше и вземеше такси, имаше надежда да се срещне с Мадлин в девет. Измъкна се от леглото, облече си ризата и шляпна Анджелина по голото дупе. — Дръж го топло за мен, сладур. Връщам се след час.

— Разкарай се!

Гаруда влезе в „Мариот“. Мадлин вече беше там. Беше избрала сепаре в салона за закуска и пред нея имаше чаша димящо кафе. Не беше свалила тъмните си очила, сякаш се опитваше да скрие тежък махмурлук.

— Разполагам с пет минути, Лу, след това трябва да пътувам за шибаното летище „Ла Гуардия“. Както и да е, казаха ми, че ако се съди по начина, по който „Прайм“ са учредили холдинговата компания на Каймановите острови, е малко вероятно някога да разбереш кой кого притежава.

— Мамка му!

— Обаче, скъпи, моят приятел репортерът, за когото ти споменах, си размърда задника и поразровил това-онова. Оказва се, че един от номиналните директори на холдинговата компания там бил банкер с репутацията на човек, който не се отвращава от съвместен бизнес с големи престъпници. Та той подразбрал, че ако сложиш ухо на земята, за да разбереш кой стои зад „Прайм“… като нищо някой може да те сгази.

— Как така?

— Трябва ли наистина да ти го произнасям буква по буква, Лу? Мръсни пари. Така ми бе намекнато. А ти какво очакваш да разкриеш?

— Както ти казах, ще ти обясня друг път. Колко мръсни?

— Страшно мръсни, по-мръсни не може да има… от Източна Европа, така че не отивай там, ако не те праща някоя американска държавна агенция или управление и дори в този случай ще ти пожелая много късмет.

Гаруда подсвирна, после се ухили.

— Връзва се, да знаеш!

— Кое с какво?

— Нищо. — Той й изпрати въздушна целувка, а тя сграбчи чантата си и скочи.

— Трябва да потеглям, Лу, не мога да си позволя да изпусна полета. Това е всичко, което научих.

— Длъжник съм ти, мила.

— Само гледай да не забравиш.

Бриг

Хотелският ресторант беше препълнен. Сервитьорът ги поведе към масичка в ъгъла. Дженифър умираше от глад. Закуската беше банички, сирене, шунка и кафе.

— Говорих с телефонистката и й казах, че съм американска туристка, която издирва свой швейцарски роднина, живеещ в района на Бриг, когото не съм могла да намеря в указателя. Тя откри двама невключени в указателя Фогел, чието първо име започва с „Х“. — Дженифър отвори бележника си. — Единият живее в село Мурнау, на около пет километра оттук. Има и друг, пак наблизо.

— Каза ли ти адресите или телефонните им номера?

— Не. Било противозаконно, след като те са пожелали да не бъдат включени в указателя. Но ми намекна да опитаме с кметството в Мурнау.

— Защо?

— Там имали адресите и телефонните номера на всички свои жители.

Маккоул бързо допи кафето си.

— В такъв случай да наемем кола и да открием къде е Мурнау.

Марк слезе във фоайето в 6:15. Граймс и Фелоус вече бяха там и уреждаха сметката. Слезе и Келсо — изглеждаше измъчен.

— Тежка нощ ли имахте?

— Прекарах я на телефона — отговори раздразнено Келсо. — Хората ми все още ровят из базата данни.

— И?

— Засега нищо, но ще се обадят в мига, в който попаднат на нещо. Сега… Граймс се захваща с хотелите, а вие най-добре идете край офиса на „Херц“. Искам всички да са нащрек.

Фелоус най-сетне плати сметката и направи знак на Келсо, че иска да поприказват насаме. Докато говореха, Марк видя Фелоус да го поглежда обвинително. Когато свършиха, Келсо хвана ядосано Марк за ръката.

— Фелоус е разбрал, че снощи сте се обаждали в Ню Йорк. Разговорът е бил включен в сметката. Бихте ли обяснили, Райън?

— Позвъних на мой приятел в полицията. Защо, какъв е проблемът?

— И какво обсъждахте с този полицай? — вбесен попита Келсо.

— Това не ви влиза в работата.

— Влиза, ако сте говорили за нещо, свързано с този случай. Така ли беше, Райън?

Келсо го изгледа със смразяващ поглед и Марк действително потръпна. Но бързо съобрази, че ако разговорът е бил подслушван, Келсо щеше да знае за него, преди Фелоус да му съобщи, така че реши да излъже, защото най-малко от всичко искаше да навлече неприятности на Лу.

— Защо да го правя? Обадих се във връзка с един случай, по който работех, преди да замина. Исках да повери някои неща.

— Сигурен ли сте, че наистина е така?

— Човекът, на когото позвъних, е на работа в нюйоркското полицейско управление. Проверете номера, ако не ми вярвате. Какво още искате? Хайде да тръгваме най-сетне.

Марк не беше сигурен дали е успял да убеди Келсо, но човекът от ЦРУ изведнъж пусна ръката му.

— Извинявам се, Райън, но се надявам да разберете. Изчезването на Дженифър ми опъва нервите, а е достатъчна една изпусната дума и четири години разследване могат да отидат по дяволите. — Той се обърна към хората си. — Да тръгваме. Както се разбрахме, аз поемам гарата, а ти, Фелоус — автогарата. Който ги открие, веднага съобщава на останалите.