Глен Мийд
Измамата (34)

34.

Двамата мъже в черното беемве спряха пред манастира, видяха нисана на Маккоул и шофьорът веднага угаси фаровете. После направи маневра на заден ход, за да вмъкне колата под няколко дървета. И двамата бяха с кожени ръкавици, тъмни шлифери и черни ски маски. Слязоха от колата под проливния дъжд, приближиха се до джипа, видяха, че в него няма никой, и тръгнаха към портата на манастира.

Единият светна електрическо фенерче и го насочи към ключалката, а другият извади изпод палтото си кожен калъф с инструменти. Ловко отключи и двамата влязоха в манастира. Прекосиха плувналия във вода двор и се мушнаха под прикритието на тъмния сводест коридор, който ги изведе пред дъбовата входна врата.

Нейната ключалка също се предаде бързо и двамата влязоха и разкопчаха шлиферите си. Под тях носеха овесени на вратовете си картечни пистолети „Скорпион“…

Отец Анжело Конрад се събуди в тъмнината на скромната си килия. Помисли си, че е сънувал кошмар — че не може да диша. После осъзна, че всичко става наяве, и едва не припадна. Двама мъже с черни маски бяха нарушили неприкосновеността на килията му. Единият затискаше устата му, а другият светеше с електрическо фенерче в лицето му. Изуменият монах започна да се бори за глътка въздух, но застина, когато усети в гърлото му да опира върхът на нож.

— Не мърдай, докато не ти кажа, че можеш — прошепна тих глас. — Иначе умираш, ясно ли е?

Конрад кимна ужасен и ръката върху устата му се дръпна.

— Сега ще отговориш на въпроса ми. Излъжеш ли ме, ще ти изтръгна сърцето.

Заплахата в дрезгавия глас бе недвусмислена и Конрад отново кимна.

— Къде са двамата посетители?

Конрад онемя. В душата му се надигна тревога и той усети, че предстои най-лошото.

Бандитът отново натисна ножа в гърлото му и Конрад изкриви лице от болка.

— Казвай. Или ще те убия.

Конрад му каза всичко и последва нов въпрос:

— Колко сте в манастира?

— Двама… още двама братя.

— Къде са точно?

— Брат… брат Пауло е през три врати. Брат Франко е в първата килия в следващия коридор.

Убиецът се усмихна зад маската си.

— Благодаря за съдействието. — Сложи отново ръка върху устата на Конрад и прекара острието през гърлото му.

Дженифър се събуди внезапно. Дишаше пресекнато, сърцето й биеше лудо. Нямаше представа дали е заспала преди минути, или преди часове. Бурята още бушуваше и хвърляше по стените призрачни електрически сенки. Кошмарът отново изплува в съзнанието й, тя потрепери от силата на спомена и седна в леглото. В малката килия цареше кучешки студ, мастиленочерната тъмнина не й позволяваше да различи дори стените.

В следващата секунда чу шум.

Едва доловим звук.

Откъм коридора.

И веднага след това го чу пак. Крачки, мекото шляпване на кожа върху камък. Шумът заглъхна. Тя се вслуша напрегнато, но не чу нищо повече.

И тогава я прободе ледена тръпка. Бурята ли бе причинила този шум, или въображението й? Затърси опипом свещта на масичката и едва не я събори. А после осъзна, че е безполезно, защото монахът не им бе оставил кибрит. Поривите на вятъра проникваха през малкия прозорец, дъждът шибаше по стъклото. После вятърът стихна за няколко секунди. И тогава… Тя отчетливо долови шума на стъпки в коридора.

Сърцето й беше готово да изхвръкне. Тя стана. Плочите под краката й бяха леденостудени. Тръгна слепешком към вратата.

Долепи ухо до вратата. Стъпките не се чуваха. Изпусна въздуха от гърдите си и се поуспокои. В следващия миг чу нов шум, този път някакво леко изтракване. И с ужас разбра откъде иде.

Някой стоеше пред вратата й!

Дженифър отстъпи назад и залитна.

— Кой… кой е?

Изведнъж вратата рязко се отвори и тя понечи да изкрещи, но нечия силна ръка запуши устата й.