Глен Мийд
Измамата (44)

44.

Гаруда караше поршето си из Манхатън. Офисът на „Прайм Интернешънъл Секюритис“ някога се бе намирал в една от най-впечатляващите сгради на Пето авеню. Изумително творение на архитектурата, блестяща конструкция от огледално стъкло и полиран метал, сградата излъчваше усещане за власт и богатство. Гаруда си помисли: „Тези момчета явно са имали доста пари“.

Беше намерил прекалено малко информация за „Прайм“ и прецени, че ще е добре, ако посети един от бившите вицепрезиденти. Фредерик Камър — научил бе той — вече работеше за друга инвестиционна компания в Манхатън, „Кавендиш-Делой Секюритис“ — намираше се малко по-надолу, пак на Пето авеню.

Гаруда паркира, слезе от колата, мина през въртящите се врати и се озова във фоайе, облицовано с италиански мрамор и декорирано със скъпи стенописи. На рецепцията седеше жена на средна възраст. Гаруда се приближи до нея.

— „Кавендиш-Делой“, ако обичате.

— Кого искате да видите?

Гаруда я озари с усмивката си.

— Една от големите клечки — господин Камър.

— Всички заявки за господин Камър минават през секретарката му. Мога да й се обадя. За кого да й кажа?

— Полицай Лу Гаруда. — Той показа значката си. — Работя в полицейското управление на Лонг Бийч. И вижте, госпожо, въпросът е личен, така че държа да разговарям със самия господин Камър, а не със секретарката му.

Жената се намръщи и набра на телефона си вътрешен номер. Поговори няколко секунди, после каза:

— Да, момент. — Подаде слушалката на Гаруда. — Господин Камър ще говори с вас.

Гаруда взе слушалката.

— Ало?

В ухото му се разнесе нетърпелив глас.

— Да? Фредерик Камър слуша.

— Здравейте, господин Камър.

— Кой се обажда?

— Казвам се Лу Гаруда. Разполагам с информация, която би могла да ви заинтересува, сър. Отнася се до Пол Марч.

— Кой?

— Пол Марч. Ваш бивш колега от „Прайм Интернешънъл Секюритис“.

Последва къса пауза, после гласът в ухото му попита:

— Кой точно сте вие, господин Гаруда?

— Аз съм едно проклето ченге — отговори Гаруда. — И наистина ще съм ви благодарен, ако поговорим, и то колкото може по-скоро.

В слушалката настъпи пълна тишина, след което гласът каза:

— Откъде се обаждате, господин Гаруда?

— От фоайето долу.

— Можем да се видим след пет минути. Офисът ми е на шестнайсети етаж.

 

 

Гаруда взе асансьора до шестнайсети етаж и се озова направо в луксозно обзаведен комплекс от офиси. Имаше рецепция, зад която се виждаха поне десет врати. От една от тях излезе жена. Косата й бе прибрана в кок и на лицето й се бе настанило киселото изражение на човек, вкусил от властта.

— Господин Гаруда?

— Виноват.

— Аз съм секретарката на господин Камър. Моля, последвайте ме. — Без да обръща внимание на опита му за остроумие, жената тръгна по един коридор, почука на една от вратите, отвори я и каза: — Влезте. Господин Камър ви очаква.

Гаруда влезе в офиса и вратата зад гърба му меко се затвори. Слаб мъж на средна възраст седеше зад бюро от стъкло и метал пред преносим компютър. Беше с колосана бяла риза, с копринена вратовръзка и тиранти. Дълбоко разположените му очи се свиха, докато оглеждаха Гаруда. Не стана да се ръкуват.

— Седнете.

Гаруда седна и си помисли: „Гъз“. Хвърли бърз поглед на двете репродукции от съвременни живописци — цветни петна, нанесени едно върху друго — на стените. Изглеждаха добри, но нямаше ни най-малка представа какво биха могли да изобразяват.

— Доста лъскав кабинет, господин Камър. Последен писък на модата, предполагам.

— Благодаря за оценката, господин Гаруда. Но да говорим по същество, ако не възразявате. Казахте, че работите в полицията?

Гаруда му подаде картата си и Камър я огледа.

— Поотдалечили сте се малко от Лонг Бийч. Посещението ви официално ли е?

— Не съвсем. Може да се приеме, че съм тук в качеството на частно лице.

— В такъв случай какво толкова важно имате да ми кажете?

— Пол Марч е бил бивш служител на „Прайм Секюритис“ и ваш колега. Преди две години е изчезнал в нощта, в която е била убита жена му, и полицията има основания да го разглежда като основния заподозрян. Навремето със случая се занимавах аз. Мога да ви кажа, че престъплението бе доста кърваво. Синът на Марч остана инвалид, а дъщеря му бе зверски нападната по време на атаката.

— Да, много трагичен случай. Марч бе прекрасен и високоуважаван служител. Аз обаче работих за компанията само една година и го познавах съвсем бегло, така че не мога да схвана какво общо има това с мен.

Гаруда извади бележник и химикалка.

— Ще стигнем и до това след минутка. Първо обаче бих желал да ми поразкажете за „Прайм“.

— Това бе частна фирма, която се занимаваше с финансово инвестиране, господин Гаруда. Но аз съм убеден, че това вече ви е известно.

— За кои точно сфери на финансовото инвестиране говорим?

— Твърде много, за да ги изброявам. Ще ни отнеме цял ден.

— Имам време.

— Сигурен съм, че имате време, господин Гаруда. Аз обаче вече не работя за въпросната компания, така че не бих искал да навлизам в подробности, които могат да се окажат предмет на споразумение за запазване на конфиденциалността между фирмата и нейни клиенти. В трудовия ми договор с фирмата това е изрично упоменато. Сега, ако си спомням правилно, не подхвърлихте ли, че разполагате с някаква информация?

— Защо „Прайм“ прекрати дейността си?

— Нямам представа. Според мен бизнесът вървеше, така че би трябвало да попитате регистрираните собственици. Нямам съмнения, че са имали много основателни причини.

— Кои са те?

— Холдингова компания на Каймановите острови.

— Не ви разбирам.

— Компанията се притежаваше от друга компания, която на свой ред може да е била притежавана от трета. Подобна корпоративна структура се използва за нуждите на по-ефективна схема на данъчно облагане, ако е нужна анонимност, или заради двете.

— Намеквате, че може да не е лесно да се разбере кой в действителност е притежавал „Прайм“?

— Именно.

Гаруда се замисли за момент.

— Известно ли ви е дали Пол Марч е бил замесен в проекти, който биха могли да го застрашат по някакъв начин?

Камър загуби търпение.

— Господин Гаруда, както вече ви казах, аз почти не го познавах. Сега бих искал да чуя най-сетне важната информация, с която казахте, че разполагате.

— Окей, ето моите новини. Пол Марч е бил намерен мъртъв преди пет дни, замръзнал в глетчер в Алпите, недалеч от швейцарско-италианската граница.

— Не знаех… това — заекна Камър.

— Все пак не ви ли се струва, че откриването на Марч мъртъв след две години в неизвестност е крайно странно? Имало е голям брой въпроси, чакащи отговори, когато е изчезнал. Например не са ни известни мотивите за изчезването му. Което е основната причина да отворя делото за доразследване. Ще ми помогнете ли, като отговорите на някои от тези въпроси?

— Съжалявам, но мисля, че ви помогнах, колкото можах.

Гаруда затвори шумно бележника си и въздъхна. „Отпращат ме.“

— Вие сте истински извор на информация, господин Камър. Защо просто не ми кажете да вървя да си го начукам?

Камър стана, заобиколи бюрото си и недвусмислено показа, че срещата е приключена.

— Вече ви обясних, че практически не знам нищо за Марч. Сега ще ви помоля да напуснете, понеже имам друга среща в един часа.

Гаруда опита още веднъж:

— Вижте, само ако ми…

Камър отвори вратата и посочи коридора.

— Каквото и да е, не, не бих могъл. Приятен ден, господин Гаруда.