Глен Мийд
Измамата (27)

27.

Нощта вече бе паднала, а ръмящият дъждец се бе превърнал в порой. Дженифър се опитваше да се ориентира в чувствана си. Истината бе, че се чувстваше в безопасност край Маккоул, макар изобщо да не го познаваше. Този мъж излъчваше някаква успокояваща сила, и ако трябваше да е честна пред себе си, физическата близост до човек, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, й бе приятна.

— Разкажи ми за сина ти. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да осъзнае, че могат да му причинят болка. Видя страданието на лицето му, но през следващите няколко километра, докато се носеха в нощта, той й разкри душата си. Оказа се, че Чък е единственото му дете, майка му ги напуснала, когато малкият бил на пет годинки. Заминала за Лос Анджелис и изчезнала завинаги от живота им.

— В интерес на истината бракът ни не се оказа сполучлив. Но с Чък станахме много близки. Той беше страхотно хлапе, макар понякога да се инатеше. Така и не можах да свикна с идеята му да идва толкова често сам в Швейцария. Само че беше невъзможно да го разубедя. Жалко, че не пожела да ме послуша.

Мъката му бе толкова силна, че гласът му трепереше. След това той продължи да й разказва предимно за себе си — как напуснал нюйоркската полиция, за да работи за частно детективско бюро.

— Преди две години реших да продължа сам, занимавах се основно със скапани отношения между съпрузи.

Дженифър вече беше забелязала, че не носи венчална халка. Изкушаваше се да го попита дали не се е оженил пак, но подобен въпрос й се струваше прекалено интимен.

— Май стигнахме — внезапно обяви Маккоул.

Наистина бяха стигнали във Варцо. Тесните улици, затиснати между къщи с островърхи керемидени покриви, бяха пусти и измити от дъжда. Маккоул мина покрай широк площад и се насочи към гарата.

— Нали каза, че манастирът бил извън селото?

— Така поне каза Антон.

След няколко минути, веднага след края на селото, видяха тесен стръмен черен път и табела, на която пишеше: „Monastero“.

— Да приемем, че се минава оттук — изсумтя Маккоул и зави по пътя. След около километър излязоха на малък, застлан с плочи площад, наводнен от дъжда и потънал в мрак.

Маккоул спря нисана и свали прозореца, за да огледа по-добре. Светлината на фаровете разкриваше каменни стени с жълтеникав цвят и тежка порта от ковано желязо с метално разпятие над нея. В една ниша на стената бе поставена гипсова статуя на Мадоната. На вратата висеше старовремски звънец.

— Знаеш ли италиански? — ногата Маккоул.

— Не, а ти?

— На нивото на детска градина — единични думи, колкото да мога да поръчам в италиански ресторант, но дори и така знам, че правя груби грешки. — Той дръпна лоста на ръчната спирачка, извади фенерчето от джоба си и освети разпятието над вратата. — Дано има някой, който да знае английски.

Слязоха от колата под проливния дъжд. Маккоул осветяваше пътя с фенерчето. Дръпна въженцето на звънеца и някъде вътре се разнесе приглушен мелодичен звън. Изчакаха известно време, но не се показа никой. Маккоул отново позвъни, след това още няколко пъти. Накрая чуха от другата страна на вратата да се приближават стъпки. След малко различиха в мрака силуета на свит под чадър човек — подтичваше към тях откъм манастира. Беше млад монах в кафяви одежди и също си светеше с електрическо фенерче.

— Si?

— Говорите ли английски? Parla inglese?

— Non. Non parla inglese. Auto kaput? — Монахът насочи фенерчето към джипа, след това го върна върху Маккоул и Дженифър, явно озадачен от идването им.

Дженифър объркано каза:

— Не, колата не е капут. Вижте, искаме да говорим с някой, който знае английски. Абатът може би, или някой друг от монасите. Capisce?

Но младият монах недоумяващо завъртя глава. Маккоул отново се опита да обясни, този път по-бавно, но отново без успех.

— Momento — каза младият монах и изтича в манастира.

След малко се върна, все така сгушен под чадъра и с фенерче в ръка, но този път го придружаваше по-възрастен монах с брада. Беше облечен в семпли монашески одежди, пак в кафяво, пристегнати около кръста му с въже, на което висеше огромно разпятие. Лицето му излъчваше сила, макар да бе аскетично.

— Говорите ли английски? — попита Маккоул.

— Да, говоря английски. Аз съм отец Анжело Конрад. Какво има?

— Искаме да говорим с някой, който има власт тук. Предполагам, с абата.

— По каква причина?

— Малко е сложно да се обясни, отче. Но ви обещавам, че няма да ви загубим много време. Трябват ни десетина минути, не повече, за да ви обясним всичко.

— Абатът отсъства по работа. Американци ли сте?

— Да.

— Досетих се по акцента ви. — Монахът погледна паркирания на площадчето нисан. — Загубихте ли се, или може би имате проблеми с колата?

— Не, но може ли да ви обясним вътре? — настоя Маккоул.

— Съжалявам, вече е много късно. — В гласа на монаха прозвуча нетърпение. — Току-що приключихме вечернята, а тук имаме практиката да се ляга рано. Може би ако наминете пак утре…

— Виж, приятелю…

— Моля ви да уважавате правилника на обителта.

Монахът се обърна да си върви, но Дженифър настоя.

— Отче, повярвайте ми, изключително важно е. Може да е въпрос на живот и смърт.

Монахът се обърна към нея, леко намръщен.

— Говорите много странно, синьорина. Чий живот или смърт?

— Нашите.

Дженифър така и не разбра дали монахът ги съжали, че стоят под проливния дъжд, или любопитството му надделя, но той въздъхна, извади изпод одеждите си тежка връзка ключове, пъхна един от тях в ключалката и отключи вратата.