Глен Мийд
Измамата (14)

14.

Цюрих, Швейцария

Дженифър застана пред служителя на агенцията за отдаване на коли под наем на цюрихското летище „Клотен“.

Мъжът вдигна поглед и се усмихна.

— Guten Tag. Kann ich ihnen helfen?

— Guten Tag. Имам резервация.

— Разбира се. Името ви?

— Дженифър Марч.

Служителят прегледа някакви формуляри и пак се усмихна.

— Дълго ли възнамерявате да останете в Швейцария, фройлайн Марч? Искам да каже, че не сте конкретизирали за колко време ще задържите колата.

— Още не съм сигурна. Три-четири дни, възможно е и повече. Ще пътувам за Италия.

— Естествено, както желаете. Опасявам се, че днес повечето ни коли са в разход, но специално за вас запазих джип с висока проходимост… на същата цена, разбира се. Не бих твърдял, че е една от обичайните коли, които предлагаме, но според мен ще се уверите, че става дума за чудесна машина. Какво ще кажете?

— Няма проблем. Трябва да се добера до Варцо, което е от другата страна на границата с Италия, както и до Васенхорн. Колко време ще ми отнеме пътят дотам според вас? — Дженифър вече бе решила, че иска да види мястото, където бяха открили трупа на баща й.

Служителят извади пътна карта и й показа маршрута.

— Не е много далеч. Швейцария е относително малка страна. Не би трябвало да ви отнеме повече от четири-пет часа от летището. Можете да задържите картата.

Мъжът попълни документите, прие кредитната й карта, помоли я да се подпише за наемането на тойотата и като приключи с обяснението на подробностите, й подаде комплект ключове.

— Приятно прекарване в Швейцария, фройлайн Марч. Guten Tag.

Дженифър излезе от офиса, без да забележи, че веднага след това служителят вдигна телефонната слушалка.

 

 

Марк бе кацнал в Цюрих малко преди 8 сутринта. В самолета можа да поспи само час-два и след осемчасовия полет беше изтощен. Изчака на въртележката багажа си, мина през митницата, без някой да се поинтересува от него, излезе в залата на чакащите и намери бюро „Информация“ на същия етаж.

Беше забелязал Граймс и Фелоус по време на полета, но те не направиха опит да осъществят контакт с него, а веднага след кацането бързо изчезнаха от погледа му. Както му бе обещал Келсо, чакаше го плик на името на Чарлз Винсент Джоунс, в който наистина имаше квитанция и ключ, и той отиде да получи оставения на съхранение багаж. Подаде квитанцията и получи срещу нея малък брезентов сак със здрава метална ключалка.

Откри тоалетната, влезе в нея и се заключи в една кабинка. В сака имаше автоматичен 9-милиметров „Глок“ с три пълнителя. Марк излезе от тоалетната, погледна таблото с пристигащите полети и видя, че е едва 8:45. По разписание Дженифър трябваше да кацне в 10:55 и едва ли щеше да отиде да получи колата си, преди да мине обед. Марк беше взел няколко ката дрехи, за да се дегизира поне донякъде, но реши, че ще има нужда от шапка.

Влезе в един от множеството магазини за туристи на летището и премери една маслиненозелена швейцарска шапка модел „лоден“. Погледна се в огледалото и се стресна от нелепия си външен вид, но пък отпуснатата периферия на шапката поне скриваше частично лицето му. Беше купил в Ню Йорк дълъг до коленете шлифер с две лица и когато го пробва в комбинация с шапката, не можа да сдържи усмивката си. Едно поне беше сигурно — видеше ли го Дженифър сега, сигурно щеше да избухне в смях.

Пристъпи на касата:

— Колко струва?

— Weiviel? Ein Hundert funfzig Franc. Сто и петдесет франка.

Марк пресметна бързо наум и попита недоумяващо:

— Над сто долара за шапка?

Продавачката превзето сви рамене.

— Това е Швейцария, main Herr. И артикулът е с превъзходно качество.

Марк помисли: „По дяволите, в крайна сметка парите са на Чичо Сам“, и подаде кредитната си карта.

— Вземам я.

След две минути излезе в залата на терминала, както си беше с шлифера и шапката, и погледна отражението си в един от големите прозорци. Наистина изглеждаше абсурдно, но поне беше различен. Погледна часовника си — беше 9:15. Разполагаше с предостатъчно време да закуси, преди да потърси бюрото на „Ейвис“.

 

 

Бяха му резервирали черен „Опел Омега“. Подаде картата си, попълни формулярите и откри мястото, където му бяха казали да чака, за да прехване Дженифър. Опелът беше солиден, с тъмни стъкла. Той хвърли багажа си на задната седалка и изкара колата. Навън валеше. Пое по главния път, водещ към околовръстното шосе на Цюрих. Беше отворил на седалката до себе си пътната карта и когато след няколко минути видя отклонението за локалния път веднага след бензиностанцията, отби и спря. Вече беше идвал два пъти на почивка в Европа. Първия път бе на двумесечна екскурзия на автостоп по пътищата на Германия и Франция. Тогава бе осемнайсетгодишен и спа в младежки общежития и гъмжащи от бълхи хотели, но всяка преживяна минута му бе доставила незабравимо удоволствие. Втория път дойде на петдневна луксозна екскурзия в Париж — медения му месец с Елън — която му струваше цяло състояние. Но този път бе съвсем различен от предишните.

Извади от куфарчето радиостанцията „Сони“ и проследяващото устройство, включи ги и ги остави на седалката до себе си. Малкият дисплей на проследяващото устройство сочеше назад към летището, а индикаторът за сила на сигнала показваше високо ниво. Виждаше се с просто око, че колата не се движи. Марк се досети, че джипът на Дженифър я чака на паркинга на компанията, и изключи устройството. Прекара така следващите два часа, после радиостанцията изграчи:

— Райън, чуваш ли?

Марк едва не подскочи. Не можа да разбере чий е гласът, на Граймс иди на Фелоус.

— Тук съм. Чувам ви ясно.

— Добре. Граймс се обажда. Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Недей да мислиш, а бъди готов, защото обектът потегли. Успех.

— Благодаря. — Марк пак включи проследяващото устройство и видя картината на дисплея да се променя. След пет минути сърцето му заби ускорено, защото видя пред него да минава бяла тойота. Зад волана бе Дженифър, гледаше право пред себе си. Беше странно да я види да се стрелва толкова близко до него, без да съзнава, че в същия момент той я наблюдава. Прониза го вина. Опита да се утеши с оправданието, че е тук, за да я защити.

„Единственият проблем е, че не знам от кого.“ Марк подкара опела след тойотата.

 

 

Дженифър харесваше Швейцария — за нея това бе една от най-красивите страни на света. Беше идвала вече в Цюрих като малка заедно с родителите си и се бе възхищавала на невероятните пейзажи, на покритите със снежни шапки върхове на Алпите, на дълбоките зеленикавосини езера и стръмните урви на ледниковите долини. Сега беше изморена след полета, но не искаше да губи време за преспиване в Цюрих — държеше да стигне италианската граница, преди да се е стъмнило.

Беше разгледала внимателно пътната карта, преди да потегли към магистралата на юг. След час пристигна в китния град Люцерн, разположен на брега на едноименното езеро, след което пое по брега по магистрала Е2 на изток, преди да се отправи на юг по Е35 и да започне стръмното изкачване по Алпите през дълбоки скрити под иглолистни гори долини и през безименни селца. Склоновете бяха осеяни с дървени вили и мирно пасящи крави със звънци на шиите.

Малко изненадващо се озова по стръмния меандър на прохода Фурка. На тази височина навсякъде имаше лед и сняг и дъхът й спря от приказната гледка. След като се спусна от Фурка, пристигна в Бриг. Този стар ски център от векове се смяташе за швейцарския вход към Италия и основната му забележителност бе красивият замък Щокалпер с характерния купол във формата на лукова глава. Тя подмина центъра на Бриг и продължи все на юг към Симплонския проход и границата с Италия.

Пътуването бе психически изтощително. Някои от планинските пътища не бяха обезопасени с мантинели, така че след банкетите им започваха бездънни урви, и тъй като не познаваше маршрута, Дженифър бе принудена да кара внимателно. В един момент реши да хапне в един от алпийските ресторанти. За туристите бе предвидена веранда със зашеметяващ изглед. Тя си поръча горещо кафе без мляко и засищащо изглеждаща баничка с кашкавал и излезе на балкона. Беше невероятно студено. Застана с лице към изумителната гледка на заснежените планини и видя някъде далеч долу италианската граница, на дъното на дългата долина на Симплонския проход.

В същия момент при нея на балкона излезе да се наслади на гледката възрастен швейцарски турист с алпийска шапка с перо и любезно и се усмихна:

— Sehr schon, nicht war? Sind sie Auslander?

Дженифър знаеше само няколко думи на френски или немски, колкото да се оправи с най-необходимото.

— Ja. Aus Amerika.

— Америка… наистина ли? — Лицето на мъжа светна.

Дженифър огледа планината.

— Бихте ли ми казали къде е Васенхорн?

— Naturlich. — И мъжът й посочи назъбен чукар вляво от тях, около заледения връх се въртяха накъсани облаци. — Ето това там е Васенхорн. Да не смятате да го изкачите, млада госпожице?

— Не, не мисля.

— И сте права. Чух, че онзи ден в глетчера намерили труп. Бедният човек бил замръзнал в леда бог знае откога.

 

 

Марк имаше проблем със съсредоточаването. Нивото на адреналина в кръвта му бе високо, но пътищата из швейцарските планини бяха трудни, а той все още бе изморен след полета. За да станат нещата още по-лоши, от голямата надморска височина му се повдигаше. Беше буден единствено благодарение на студа — бе свалил прозореца и нахлуващият в колата леден въздух, макар и проникващ до мозъка на костите му, поне го държеше нащрек.

Налагаше се да не отмества поглед от пътя и едновременно с това да не изпуска тойотата на Дженифър. След два часа път белият джип започна да се размива пред очите му, но до момента Марк поне бе успял да спазва безопасна дистанция помежду им. Движението не бе особено натоварено и досега не бе зървал кола, която да го следва. Граймс и Фелоус, изглежда, бяха дяволски добри — трябваше да им го признае. Изведнъж видя Дженифър да отбива в крайпътно заведение и той също спря, но на банкета на стотина метра зад нея. След петнайсетина минути тя излезе, качи се в тойотата и потегли. Марк я последва.

 

 

В малкото погранично италианско село Иселе Дженифър мина без проблеми през граничния пункт — облечените в зелена униформа служители на италианската митническа полиция хвърлиха само бегъл поглед на паспорта й — и след десет минути вече се намираше във Варцо — малък задрямал типично италиански град. Намери участъка на карабинерите без затруднения.

Сградата гледаше към малък застлан с калдъръм площад — солидна стара триетажна вила с мръсножълти стени. Каменното стълбище водеше до веранда, украсена с много цветя в пръстени саксии. Атмосферата бе някак непринудена и общото впечатление бе по-скоро за дом, отколкото за полицейски участък, но Дженифър си спомни, че това е Италия, където подредената официалност на Швейцария нямаше място. Забеляза монтирания на стената до входа интерком, паркира тойотата на отсрещната страна на площада, отиде до участъка и натисна бутона.

На верандата излязоха двама сънени мъже и се вгледаха надолу към нея. Дженифър едва се сдържа да не прихне. Все още бе ранен следобед и изглежда, бе събудила полицаите от тяхната сиеста. Единият, млад ефрейтор, слезе по стъпалата, като се загащваше.

— Signorina. Cos’e caduto?

Дженифър не знаеше италиански и безуспешно се опита да обясни на английски защо е тук. Накрая ефрейторът извика нещо на картечно бърз италиански и на верандата излезе як мъж към четиридесетте с гъсти мустаци. Слезе по стъпалата, като закопчаваше куртката си. Пистолетът му бе в кобура.

— Signorina?

— Говорите ли английски?

— Si, малко. Аз съм сержант Парти. Какво има?

Дженифър обясни.

— Signorina, моля, последвайте ме.

 

 

Сержантът тръгна пред нея по стълбището и я въведе в клаустрофобично малък кабинет.

Предложи й да седне, после се отпусна в стола зад бюрото.

— Делото се води от следовател Карузо. Ще трябва да говорите с него.

— Мога ли да го видя?

— Неговият офис е в главното управление в Торино, но за жалост в момента той е в Швейцария по служба. Ще се върне утре следобед. Съжалявам, че не мога да направя нищо повече за вас, signorina.

— Къде е тялото на баща ми?

— В Торино.

— Искам да го видя.

Барти сви рамене.

— Опасявам се, че това не е възможно. Капитан Карузо трябва да присъства на идентификацията.

Дженифър започваше да губи търпение.

— В такъв случай бих искала да видя мястото, където е бил намерен баща ми.

— Уверявам ви, най-добре е да обсъдите това с капитана. Самото място е далеч оттук, опасно е и ще се стъмни, преди да мога да ви откарам дотам и да се върнем.

Сержантът не беше особено услужлив, но ръцете на Дженифър бяха вързани и изглежда, наистина се налагаше да се види с Карузо.

— Добре, ще изчакам да говоря с него утре. Кога ще е удобно да го направя?

— Предполагам следобед. Да кажем… в два. Ще се обадя в офиса му и ще обясня, че ще пристигнете в Торино.

Барти се надигна от стола си и Дженифър побърза да попита:

— Мога ли да ви попитам дали сте виждали трупа на баща ми?

— Si.

— Бихте ли ми казали как е умрял?

Сержантът понечи да отговори, но изглежда, размисли.

— Най-добре да изчакате капитана. Той ще ви обясни всичко.

Дженифър въздъхна примирено. Този човек не искаше да й каже нищо.

— Има ли тук хотел, в който бих могла да пренощувам?

— В града има два малки хотела, а от другата страна на границата в Швейцария има още няколко. Хотел „Бергхоф“ е доста популярен сред туристите.

— Благодаря. — Единствената информация, която бе съумяла да изтръгне от този човек, бе препоръка за хотел. Преди да си тръгне, тя направи последен опит: — Чух, че трупът е бил намерен от някакъв американец.

— Si. Един младеж. Казва се Чък Маккоул.

— Мога ли да се видя поне с него?

— Scusi, това е невъзможно.

— Защо?

— За жалост той е мъртъв.