Глен Мийд
Измамата (4)

4.

Дженифър почти не помнеше баща си от първите пет години на своето детство. Той пътуваше непрестанно в служебни командировки: Париж, Лондон, Цюрих, Рим — все екзотични градове в непознати страни, за които не бе чувала. Отсъствието на баща й я измъчваше страшно.

Пол Марч бе инвестиционен банкер, висок, слаб, симпатичен, с добри тъмни очи. Дженифър обожаваше докосването на силните му ръце, които я откъсваха от земята, усещането за сигурност, което й вдъхваше дори само като я държеше за ръката, или онези негови усмивки, когато я погледнеше. Обичаше миризмата, която излъчваше: смес от дезодорант и сапун, комбинирана с нещо специфично — едва по-късно разбра, че е миризмата на мъж.

Когато тя стана на дванайсет, баща й постъпи в малка частна инвестиционна банка в Ню Йорк, казваше се „Прайм Интернешънъл Секюритис“. Винаги амбициозен, той беше решен да направи голяма кариера. Но макар работата му да означаваше удължено работно време и пътувания далеч от дома, той никога не забравяше да изпрати на единствената си дъщеричка пощенска картичка от поредното чуждо и непознато място, където го запращаше съдбата.

„Това е Париж, Дженифър. Нали е красив?“

„Снощи вечерях край фонтана «Треви». Рим е красив град. Утре летя за Швейцария и ще ти изпратя оттам друга картичка.“

„Купих ти от Лондон подарък, който много ще ти хареса, съкровище.“

Двете с майка й четяха картичките заедно. Дженифър си ги пазеше, сякаш бяха безценно съкровище. Събираше ги в една вече изпокъсана стара картонена кутия от обувки и макар те по никакъв начин да не можеха да компенсират отсъствията на баща й, знаеше от думите върху тези картончета със снимки от чуждите страни, че баща й мисли за нея, и това донякъде я утешаваше.

Понякога, като малка, Дженифър се промъкваше в неговия кабинет и се покатерваше на стола му, понеже, без сама да знае защо, там се чувстваше по-близко до баща си. Седеше така с часове, прегърнала някоя от вещите му — пуловер, риза или чехли, ровеше из пъстроцветните екзотични картички и бленуваше за момента на неговото завръщане. И наистина, един ден го виждаше през прозореца да се приближава по пътеката през предния двор. Усмихнат, разперил ръце за прегръдка, в очакване тя да дотича и да се хвърли в нея. Винаги й носеше подаръци: шоколад от Швейцария, кукла от Франция, шарена дървена марионетка от Италия. Но топлото чувство на сигурност, което изпитваше в ръцете на баща си, означаваше за Дженифър повече от всякакви подаръци.

Кариерата на Пол Марч се развиваше успешно и родителите й се пренесоха в прекрасна стара ремонтирана къща в Лонг Айланд — парцел с изход на брега, където притежаваха частен пристан. Макар бащата на Дженифър да преуспяваше в службата и тя да не знаеше какво означава думата „лишения“, родителите й живееха семпло. Майка й, юрисконсулт, след раждането на Дженифър се бе отказала от работата, за да гледа дъщеря си. Дженифър обожаваше майка си. Тя имаше красиво лице, високи скули и чуплива руса коса. Топла, грижовна и спонтанна, тя бе приела майчинството без проблеми и нямаше никакво съмнение, че също като съпруга си и тя е влюбена в дъщеря си.

Дженифър никога нямаше да забрави милите неща, които правеше майка й и заради които я обичаше толкова силно. Като навика й да й пече курабийки всеки път, когато валеше. Или как идваше да я вземе от училище и двете потегляха с колата на обиколка, като онази например, до Природонаучния музей в Манхатън, след която бяха отишли да се пързалят на ролкови кънки в Сентръл Парк. По-късно любовта на майка й се превърна в източник на увереност за Дженифър — когато тя се изправи пред обичайните препятствия в детството и пубертета. Но въпреки че обожаваше майка си, Дженифър се чувстваше по-близка с баща си. Може би заради честите му отсъствия, той беше загадъчен и тази мистерия я караше да го обича все повече и повече.

Макар постоянно да отсъстваше, Пол Марч обичаше да откъсва време от натоварения си график, за да е заедно с дъщеря си и жена си. Понякога майката на Дженифър пътуваше с него и Дженифър оставаше на грижите на наета за случая детегледачка, а като компенсация родителите й я вземаха с тях на почивка през лятото. Пътуваха из Америка или заминаваха за Мексико, а понякога дори за Европа, и Дженифър имаше възможност да види отблизо удивителните места от пощенските картички — Рим, Лондон, Цюрих, Париж.

Винаги щеше да помни калдъръмените улички на Париж от една утринна разходка, звуците на града, разходката с кораб по Сена следобеда, посещението в градината на великолепен замък, връщането в хотела, умората и заспиването в ръцете на мама. Най-голямото от всички удоволствия на нейното детство бе да си легне при тях, сгушена на топло, сигурна, обичана, спокойна.

Когато стана на тринайсет, се роди брат й Робърт и тя трябваше да свикне с факта, че вече не е център на вниманието. Не че имаше нещо против, защото Боби бе кротко хлапе с рус къдрав перчем, усмихваше се, гукаше, обичаше кака му да го гушка и да си играе с него. Единственият тежък за нея момент идваше, когато баща й вземаше Боби в прегръдките си и тя трябваше да се пребори с моментното усещане за несигурност. Той, изглежда, обожаваше Боби и Дженифър изпитваше непознато чувство на ревност, докато един ден майка й не й обясни, че малкото й братче било неочаквано чудо след дълги години на опити да си имат още едно дете, но това не означавало, че баща й вече я обича по-малко. Чувството все пак бе ново и тя трябваше да свикне с него, но усещаше, че завинаги е загубила част от бащината любов.

Докато израстваше, Дженифър започна да осъзнава, че от семейния живот липсва нещо доста съществено. Бавно и някак неусетно разбра, че няма никакви снимки, свързани с миналото на баща й. Майка й имаше родители, лели, вуйчовци и братовчеди, които понякога се вестяваха, но от страна на баща й нямаше никой.

Освен това баща й никога не бе споменавал нищо за своите роднини… всъщност бе мълчал и за работата си. Сякаш не бе имал минало.

Само че тя научи, че той все пак има минало, и това стана с цената на разкриването на една ужасна тайна.

 

 

Откри сандъка на тавана по време на една от поредните командировки на баща й до Европа. Беше на четиринайсет и малко по малко бе започнала да се превръща в доста привлекателно младо момиче: краката й забележимо се бяха удължили, а имаше и други промени, които нямаше как да не забележи. Но шините за зъби и странното й променящо се тяло я караха да се чувства грозна и всеки път, когато се погледнеше в огледалото, мразеше образа в него.

Онзи ден майка й излезе и я остави самичка. От скука Дженифър се качи на тавана — част от дома, от която не се бе интересувала и която досега бе оставила неизследвана. В един от ъглите видя забутан голям стар дървен сандък. Беше със здрава ключалка, но Дженифър си спомни, че е виждала в кабинета на баща си връзка ключове. Любопитна какво ли крие този сандък, тя слезе долу и намери ключовете. А после отключи сандъка и намери в него купчина документи.

Отначало помисли, че това е някаква стара служебна документация на баща й, но после разлисти някои документи и бързо разбра, че представляват съвсем друго. След години научи, че това са копия от дадени под клетва показания — заявления пред полицията от жертвите на един човек.

„Джозеф Делгадо унищожи живота ми… закла сина ми…“

„Джозеф Делгадо окраде компанията ми… той е крадец, комуто не може да се вярва…“

„Джозеф Делгадо е убиец, който заслужава смърт за своите престъпления…“

„Джозеф Делгадо е опасен младеж, който трябва да прекара остатъка от живота си зад решетките…“

Такива документи имаше десетки.

Но кой беше Джозеф Делгадо?

Сред нещата в сандъка имаше някакви стари черно-бели снимки от сцените на различни местопрестъпления. Зловеща снимка на убит човек, проснат в мръсна тясна уличка със забит в гърдите нож. Ужасът бе прекалено голям и Дженифър нямаше желание да гледа повече.

Реши да затвори сандъка, но забеляза още една снимка и зяпна смаяно. Беше снимка на тъмнокос младеж в затворническа униформа. В долната й част някой бе написал с черна химикалка име: Джозеф Делгадо.

Само че лицето бе обезпокоително познато на Дженифър.

Беше лицето на баща й.

 

 

Това откритие я ужаси. Делгадо явно бе лош човек. Само че баща й не беше лош. Това я обърка и когато баща й се върна от командировка, тя направо го попита:

— Кой е Джозеф Делгадо?

Пол Марч пребледня.

— Как… откъде научи това име?

Дженифър си призна, че е отключила сандъка на тавана.

— Човекът от снимката… Прилича на теб, тати.

И тогава за пръв път в живота й баща й се ядоса. Очите му проблеснаха странно и страшно. Удари й шамар. Тя толкова се смая, че дори не успя да ахне, преди баща й да изхвръкне от стаята. После се разплака, риданията разтърсиха тялото й и майка й дойде да я утешава.

— Защо… защо тати се ядоса толкова, мамо? Защо ме удари?

— Дженифър, не бива да ровиш из нещата на татко си — тихо каза майка й. — Никога.

— Но аз само…

— Никога, Дженифър!

 

 

Изминаха много години, преди Дженифър да събере кураж отново да се качи на тавана или да се заинтересува от работата на баща си. Следващия път, когато това се случи, беше съвсем случайно, но тайните, които в крайна сметка щеше да научи, се оказаха още по-тревожни.

По онова време вече бе на двайсет и малко, в разцвета на младостта си, беше завършила висше и бе прекарала две изтощителни години на работа в една манхатънска галерия на изкуствата. На двайсет и четири реши да запише право. Спечели стипендия в Нюйоркския университет и макар да й се наложи да полага изключителни усилия, най-голямо удоволствие й достави гордостта на баща й, че е избрала да учи право.

Самият той бе останал в „Прайм“ и кариерата му се бе развила повече от успешно. Предната година компанията бе изкупена от частен офшорен инвеститор и не след дълго баща й бе повишен във вицепрезидент, отговарящ за сметките на най-големите клиенти. Печелеше повече от всякога и беше натоварен с допълнителни отговорности, но в известна степен се бе отчуждил, изпадаше в пристъпи на мрачно настроение. Изглеждаше нещастен от съдбата си и Дженифър просто нямаше обяснение на всичко това.

Един ден мина през кабинета му. От верандата се излизаше направо в градината и се разкриваше гледка към морето и частния пристан, до който баща й често водеше Боби на разходка. Двамата обичаха да седят на пристана с часове, да ловят риба и да си говорят до залез-слънце. Онзи ден тя видя, че вратата е отворена, но баща й седеше сам на верандата в любимия си шезлонг, скрил лице в ръцете си. После вдигна глава и заби празен поглед в морето и Дженифър си помисли, че никога не го е виждала толкова загрижен. Лицето му бе застинала маска на крайно отчаяние.

Докато минаваше през кабинета, за да отиде при него, тя видя на писалището сива метална кутия. Капакът беше отметнат. Кутията бе празна, но до нея имаше жълт адвокатски бележник и черна дискета. Дженифър поспря за момент и зърна думата „Паяжина“ и под нея няколко нечетливи реда, написани с почерка на баща й.

В същия момент той я забеляза, стана рязко и влезе.

— Пак ли шпионираш, Дженифър?

— Не… аз… просто дойдох да те видя, татко.

Баща й взе бележника и дискетата и ги сложи в металната касета. Тонът му бе необичайно остър:

— Това е частна кореспонденция и не ти влиза в работата.

— Но аз само…

— Никога повече не го прави. Не си завирай носа, където не ти е работа.

Извади от портфейла си сребристо ключе и заключи касетата. Лицето му бе почервеняло от гняв — същия гняв, който Дженифър за първи път бе видяла четиринайсетгодишна, когато го бе попитала за снимката от тавана. Само че сега тя вече беше пълнолетна, а баща й се отнасяше с нея като с бъркащо се в чужди неща дете.

— Какво има, татко? Изглеждаш разстроен.

Баща й прибра ключето в портфейла си и я побутна към вратата.

— Ако не възразяваш… бих искал да остана сам. Имам много работа.

— Татко, не исках да…

— Ще говорим за това друг път. Излез, Дженифър. — Той направо я изтика от кабинета си и последните му думи, преди да затвори вратата, бяха: — И никога не се интересувай от чуждите работи.

— Но аз наистина не…

— Недей, Дженифър.

Нямаше и да може. Само месец по-късно майка й бе брутално убита, а баща й — безследно изчезнал.

 

 

Винаги щеше да помни онази нощ. Майка й я помоли да остане през уикенда — предложение, което Дженифър прие с благодарност — а същата вечер баща й отлетя по работа в Швейцария. Малкият едностаен апартамент в Манхатън, който Дженифър делеше през уикендите със своя състудентка, бе не просто тесен, а направо клаустрофобичен, така че тя винаги се радваше на лукса да спи в старата си стая и да се наслади на кулинарните умения на майка си.

Но онази нощ, когато след вечеря се качи да спи, се разрази ужасна буря, зад прозореца засвяткаха ослепителни светкавици, бръснещ вятър раздрусваше къщата, а дъждът се изливаше като водна стена. Бурята я събуди — и когато изплашена отвори очи, Дженифър осъзна едновременно две неща: ревящата буря и странното усещане, че в дома има още някой.

Студената лапа на необяснима тревога стисна сърцето й и тя щракна ключа на нощната лампа. Но тя не светна. Изглежда, токът беше спрял. Дженифър стана, облече метнатата на стола хавлия и отвори вратата. Спалнята на родителите й беше в другия край на коридора, а тази на Боби — до нейната. Тя излезе в коридора и потрепери от студения въздух. Опита да запали осветлението на площадката, но безуспешно. Електричеството наистина бе спряло. Прозорецът от другата страна на стълбищната площадка бе отворен и завесите се развяваха от вятъра. А обикновено беше затворен. Помисли си, че вероятно се е отворил от напора на вятъра, и тръгна към него, за да го затвори, но в същия миг мощен порив едва на я събори. Когато най-сетне успя да се справи с прозореца, лампите в коридора светнаха за момент и отново изгаснаха. Изплашена, Дженифър извика:

— Мамо?…

Никакъв отговор. Отвори вратата на спалнята на родителите си и пристъпи вътре. В стаята цареше тишина. Дженифър изтръпна от страх. Защо не отговаряше майка й? За секунда-две осветлението в спалнята примигна, а в следващия миг зад обления от дъжда прозорец блесна мощна светкавица. Но този кратък миг бе достатъчен на Дженифър, за да види, че в спалнята цари безпорядък. Чекмеджетата бяха изтърбушени, по пода имаше разхвърляни дрехи. Белият мокет и стените бяха оплескани с кръв.

Застина от ужас. Светкавица отново озари спалнята, а последвалият оглушителен гръм я накара да подскочи. Изведнъж видя телата. Майка й лежеше напречно на леглото с дълбока рана в гърдите. Чаршафите бяха подгизнали в алена кръв. Боби беше на пода. Тялото му бе сгърчено, от рана в шията му шуртеше кръв.

За част от секундата Дженифър си помисли, че това просто е кошмарен сън, но когато примигна и отново погледна ужасната сцена, нейната реалност я убеди, че не сънува.

И тъкмо да изкрещи, когато една ръка запуши устата й…

 

 

Беше мъж, изключително силен мъж. Дженифър се задърпа с всички сили, но той я притегли през стълбищната площадка към спалнята й. Тя се опита да му се противопостави, но мъжът я удари с юмрук в лицето и после бързо й завърза устата. Лампата на нощната масичка проблесна за миг и тя зърна лицето му.

Той нямаше лице. Носеше черна скиорска шапка, през процепите на която се виждаха тъмните му зли очи и здраво стиснатата му уста. Видът му определено внушаваше ужас, за което допринасяше и окървавеният нож в ръката му.

— Стой мирна, кучко, и няма да пострадаш — прегракнало нареди той.

После сложи ножа на нощното шкафче. Дженифър видя, че под колана му е затъкнат пистолет. Изстена през задушаващата я превръзка, сви се от страх и хавлията се набра над коленете й. Изведнъж усети по бедрата й да се плъзва ръка.

— Кротко или ще ти прережа гърлото — предупреди я той.

Дженифър беше парализирана от страх и можа само да се разплаче, когато мъжът разтвори със сила краката й. Беше ужасно изплашена и не смееше да помръдне. Но докато навън бурята бушуваше, на следващото проблясване на нощната лампа тя отново зърна ножа до главата си и майчината й кръв по него я разяри. Ръката й се стрелна отчаяно към ножа — и в следващия миг тя го заби в шията на насилника.

Тялото му се изпъна и той изкрещя. Очите зад маската се разтвориха широко, после той я пусна и извади ножа. Дженифър успя да го избута встрани, измъкна се някак от леглото и побягна към вратата. Изтича надолу по стълбите, изхвръкна на улицата и смъкна превръзката от устата си. Твърдите струи на дъжда зашибаха тялото й, небето над главата й се раздираше от светкавици, но тя продължаваше да тича и да ридае.

„О, Боже… Господи, помогни ми!“

Най-близката съседска къща беше на петдесетина метра, на отсрещната страна на улицата. Дженифър виждаше през пороя бялата й врата и потъналата в сумрак веранда. Сърцето й заби лудо, когато обърна глава и видя маскираният мъж да изскача на улицата и да се спуска след нея с окървавения нож, притиснал с другата си ръка раната на шията си.

„Господи… не!“

Трийсет и пет метра до спасителната врата.

Трийсет…

Нощницата се заплиташе около краката й и я забавяше.

Двайсет метра.

Дъждът влизаше в очите й. Тя чуваше все по-ясно приближаващите се стъпки зад себе си. Не смееше да се обърне.

„Ще ме убие!“

Десет.

Дженифър изтича нагоре по няколкото стъпала.

Заблъска с юмрук по вратата и изкрещя отчаяно:

— Помогнете ми! Помощ!!! Той ще ме убие! Помощ!…

В следващия миг пред очите й притъмня и тя припадна.

 

 

Свести се в болницата. Някой бе оставил прозорците отворени, през тях полъхваше топъл вятър и пердетата се раздуваха като платна и после се отпускаха. Влезе мъж. Беше към шейсетте, имаше симпатично лице и прошарена коса. Единственият дефект в безукорното му мъжествено излъчване бе леко накуцване. Дженифър зърна през отворената за миг врата стоящия отвън на пост униформен полицай. Влезлият тихо попита:

— Как си, Дженифър?

Тя се разтрепери.

— Не… не знам.

— Дженифър… не зная какво се казва в подобен миг. — Беше повече от очевидно, че мъжът е дълбоко разстроен. Личеше си, че наистина не може да намери правилните думи. Стори й се, че вижда в очите му сълзи.

— Аз съм Джак Келсо. Приятел съм на баща ти. Може би ти е споменавал за мен…?

— Не… Колеги ли сте?

— Не. Просто сме добри приятели и се извинявам за идването ми тук в подобен момент, но не можах да се сдържа в мига, в който разбрах за случилото се. Майка ти… тя беше… беше невероятна жена и прекрасен човек.

— Мама е мъртва, нали? — с внезапно пресипнал глас попита Дженифър.

Келсо кимна.

— Да, Дженифър, мъртва е.

— А Боби?

Келсо въздъхна тежко.

— Боби е жив. Но е в интензивното отделение на болница „Шнайдер“.

— Какво му е?

Келсо се поколеба, сякаш затруднен да прецени дали да го каже, или не.

— Боби се възстановява и ще живее. Но гръбначният му стълб е засегнат от куршум и има поражения на мозъка. Казаха, че ще има проблеми с ходенето и може би с говора, но… но е жив, Дженифър.

— О, боже!

— Погледни ме! Той е жив, Дженифър, и в този момент това е единственото, което има значение.

Тя още не можеше да дойде на себе си, но в замаяното състояние, в което се намираше, в съзнанието й се въртеше един-единствен въпрос:

— Защо? Защо някой ще иска да убие майка ми и да простреля Боби?

— Нямам представа, Дженифър. — Келсо поклати глава. — И точно в това би могла да помогнеш на полицията. В момента Боби не може да говори. А е възможно и да не иска да си спомня. Това също се случва понякога, особено с млади жертви на травмиращи престъпления. Според полицията обаче онзи, който се е вмъкнал в дома ви, е откраднал част от бижутата на майка ти. Те допускат, че тя се е събудила и го е изненадала, а Боби се е опитал да се намеси, и това обяснява защо са били нападнати.

— Онзи… мъж… Той се опита да убие и мен.

Келсо пак кимна и хвана ръката й, за да й вдъхне кураж.

— Моля те, не се безпокой, той няма да се върне. Полицията те охранява, пред стаята ти има денонощна охрана. Най-важното сега е друго — разполагаш ли с някаква информация, която би могла да им помогне да решат това ужасно престъпление?

Дженифър поклати глава. По-късно щеше да разкаже, разбира се, на полицията всичко, което помнеше, но точно сега беше съвсем объркана.

— Искам… искам да се прибера у дома. — И изведнъж осъзна, че вече няма дом, защото след всичко, което се бе случило там, онази къща не можеше повече да й бъде дом.

— Щом състоянието ти се стабилизира, обещавам, че ще бъдеш изписана веднага.

— Искам… искам татко. Кога се прибира?

— Скоро… Сигурен съм, че ще се върне съвсем скоро.

Но тя видя нещо в лицето на Келсо, долови лъжата и побърза да попита:

— Какво му се е случило? Защо не се обажда? Съобщихте ли му за мама?

Келсо стана. Беше очевидно, че нещо не е наред.

— Полицията продължава опитите да го открие, Дженифър.

— Но той е в Цюрих, в Швейцария.

— Да, това им е известно. — Келсо тръгна към вратата. — Трябва да се оправиш възможно най-бързо, така че опитай се да си починеш. Ще говорим пак.

— Има нещо — позна Дженифър, — нещо не е наред, нали? С татко се е случило нещо, знам. Какво е станало?

— Не зная, Дженифър. — Келсо със съжаление поклати глава.

— Какво означава това?

Келсо въздъхна.

— Наглежда, швейцарската полиция е проверила всички хотели в Цюрих и не са успели да го открият там. Дори не са сигурни, че е влязъл в Швейцария, и нямат представа къде може да се намира. Знам само, че Интерпол прави всичко възможно да го намерят.

— Какво означава това?

— Това, Дженифър, означава, че е изчезнал. Баща ти просто е изчезнал.

 

 

След като Келсо си тръгна, Дженифър заби невиждащ поглед в стената. Беше й безразлично дали е жива, или умряла. Единствената мисъл в главата й бе, че майка й е мъртва, че брат й може би никога вече няма да може да ходи и дори да говори и че баща й е изчезнал, и тази „комбинация“ й причиняваше такава скръб, че останалото просто не я интересуваше. Преживяното в ръцете на убиеца бе ужасяващо, а полицейският лекар, който я бе прегледал, за да я освидетелства след това, само бе задълбочил травмата й. Но личната й болка бе нищо пред загубата на майка й, пред жестоката съдба, която очакваше Боби, и пред объркването във връзка с изчезването на баща й.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Нищо не бе в състояние да утеши мъката й. Никога повече нямаше да чуе гласа на майка си, никога повече нямаше да я види.

След няколко минути влязоха лекар и сестра. Дадоха й чаша вода и няколко жълти хапчета успокоително и скоро болката й се притъпи.

 

 

Дойде полицейски детектив и я придружи в колата й, за да си събере личните вещи и да заключи къщата в Лонг Бийч. Макар от убийството да бяха минали почти два месеца, раната в душата й продължаваше да е жива. От баща й нямаше и помен, а полицията междувременно я бе информирала, че Интерпол не е могъл да открие Пол Марч нито в Цюрих, нито където и да било. Както бе резюмирал Келсо, баща й просто бе изчезнал.

Тя каза на детектива, че иска да събере нужното й сама. Обясни, че става дума за лични вещи на родителите й, че иска да ги запази като спомен за тях.

— Съжалявам, госпожице. Мисля, че ще е по-добре да остана. Все още сте разстроена.

— Това е моят дом. — Тя го изгледа сурово. — Моля ви, нека не спорим.

Той видя погледа й и за да не я тревожи допълнително, неохотно се съгласи:

— Така да бъде. Аз ще съм в колата отпред. Ако има нещо, само ме повикайте.

Когато най-сетне остана сама, тя тръгна из стаите. Беше замаяна. Тази някога щастлива къща сега бе пуста и студена. От някогашното щастие нямаше и следа. Тук се бе случило нещо ужасно и това никога повече нямаше да бъде неин дом, особено сега, след като и баща й се бе изнесъл от нейния живот. Така и не можа да се насили да влезе в спалнята на родителите си — това просто щеше да е прекалено. Маскираният наистина не се бе появил, но кошмарът от онази нощ бе повече от жив.

Седна в креслото на баща си в неговия кабинет и огледа всички пощенски картички, крито й бе пращал, когато бе малка. Искаше да се разплаче, но вече бе изплакала всичките си сълзи. Забеляза, че няколко чекмеджета са били отваряни, в тях бе ровено и после бяха оставени незатворени. Нещо повече, някой — вероятно полицията — бе тършувал и из дрешника към спалнята на горния етаж. Тя разтвори френския прозорец, погледна навън към пристана и навеса за лодки и се вслуша в шума на вълните. Съвсем наскоро баща й си бе позволил малък разкош и бе купил на старо малка моторна лодка, с която бе започнал да излиза на риболов. Моторницата сега беше под навеса, покрита с паяжина.

Дженифър си наля чаша от уискито на баща си и запали от цигарите му. Родителите й нямаше да одобрят, но вече нямаше кой да одобрява или възразява, а и я бе обхванало странно безразличие какво прави. С чаша в ръка тя тръгна надолу по пътеката към дървения пристан и седна на ръба до бараката.

Имаше отлив. Краката й се клатеха над мокрия пясък. До нея имаше тясна метална стълба, водеща надолу. Беше пролет и следобедният въздух бе хладен, а пронизващият атлантически бриз вдигаше „зайчета“ навътре в морето. Това бе мястото, където баща й обичаше да се усамотява. Тя още помнеше нощите, когато се бе събуждала от кънтящите му неспокойни стъпки по дъските на пътеката — той крачеше неспокойно и явно мислеше над нещо, което не му бе позволило да заспи. По-късно, когато двамата с Боби вече бяха порасли, баща им понякога ги довеждаше тук, всички сядаха заедно на дъските и той започваше да им показва нощното небе: „Виждате ли онази звезда? Това е Сириус. А онази там?… Капела“.

Случваше се майка им да го повика от кухнята и той тръгваше натам, но не преди да й намигне и да каже с усмивка: „Скоро ще се върна, миличка. Грижи се за братчето си“.

Тя затвори очи и този път заплака — никога вече нямаше да го чуе да се връща. Липсваше й гласът му, липсваше й присъствието му. Липсваше й всичко, свързано с него. Точно в този момент така й се искаше той да е до нея. Но не беше. Нямаше го. И през цялото това време не спираше да я измъчва този така и останал без отговор въпрос: защо? Защо майка й бе заклана, а брат й оставен да умира? Защо баща й бе изчезнал и къде беше сега?

Зад тези въпроси се криеше някаква непонятна тайна. Келсо бе казал, че за полицията мотивът е взлом с цел грабеж — индикация за това бе липсата на няколко евтини бижута от стаята на майка й — но няколко дни след трагедията двама детективи от отдел „Убийства“ я бяха посетили в болницата. Бяха поискали да им разкаже отново всичко случило се и особено се интересуваха дали баща й напоследък е бил депресиран, вземал ли е успокоителни, бил ли е някога жена си.

Бе отговорила с „не“ на всички подобни въпроси. А след това бе почувствала омерзение от случайно подслушания разговор между детективите в коридора пред стаята й. Бяха разговаряли за баща й, сякаш той можеше да бъде отговорен, сякаш бе извършил престъплението или бе платил някому да го извърши. Само че това бе нещо, в което Дженифър бе неспособна да повярва дори за секунда, та дори и само като хипотеза. Невъзможно бе баща й да се опита да я изнасили и убие, да застреля Боби и да заколи майка им, както и да плати някому да направи тези зловещи неща. Самата мисъл за това бе отвратителна.

Дженифър се върна в кабинета и без да бърза, отвори чекмеджетата в бюрото на баща си — там бе пълно със сметки за издръжката на къщата и купища хартия, но нито следа от касетата, малкия преносим сейф, в който баща й бе съхранявал жълтия адвокатски бележник. И от самия бележник нямаше следа и докато мислеше колко много бе ядосала баща си, тя си спомни за другия инцидент, когато бе отворила сандъка на тавана и бе споменала пред него името Джозеф Делгадо. Но беше объркана… Беше ли се случило наистина всичко това? Бяха минали толкова години. Дали не си самовнушаваше тази история?

Цигареният дим я замая. От уискито й се повдигаше, а тревожните спомени отново надигнаха вълната на мъката в душата й. Отиде в банята, взе студен душ и нарочно остави ледената струя да пронизва кожата й. Облече се, събра каквото бе решила да вземе — в това число всички албуми със снимки, нейни и на родителите й — върна се за последен път в кабинета на баща си и видя на една от лавиците захвърлена връзка стари ключове. Поколеба се, взе я и се качи на тавана.

Отключи сандъка, но той бе празен.

 

 

Дженифър беше на гробището, свела глава над гроба на майка си. Преди две години тя бе единственият присъстващ на погребението член на семейството. Опелото бе скромно и сдържано — бяха дошли няколко съседи, шепа родственици от страна на майка й, колеги на баща й, които виждаше за пръв път, и Келсо. Цяла седмица след смъртта на майка й от баща й продължаваше да няма вест. Нито дума, нито ред, нито обаждане. Гробно мълчание.

Боби бе прекалено зле, за да присъства. Беше отишла да го види и той й се бе сторил абсолютно безпомощен, прикован към инвалидната количка, с тръбички на системи в ноздрите. Петнайсетгодишно хлапе с посърнало обезсърчено лице. Келсо бе прав: Боби не можеше нито да ходи, нито да говори. Куршумът, раздробил гръбнака му, го бе направил ням инвалид. Но в ръцете му бе останала малко сила и полицейският психолог го бе уговорил да напише описание на случилото се в нощта на убийството. Бяха използвали рисунки и текст, но явно Боби бе толкова травматизиран, че се бе оказал неспособен да идентифицира престъпника. Споменът за окървавения труп на майка му, на който се бе натъкнал, бе толкова мъчителен, че след всяко споменаване на темата Боби се бе затварял все повече и повече в себе си. А после бе отказал да комуникира относно родителите си или за убийството. Сякаш искаше да изтрие случилото се от съзнанието си.

След няколко месеца борба с мъката Дженифър бе подновила учението си. Състоянието на Боби означаваше, че се налага да бъде взет за постоянно в дома за инвалиди Колдуел, където тя го посещаваше всеки ден. През онези първи месеци на споделена печал двамата се привързаха един към друг с неподозирана сила и Боби не искаше да я пуска да си ходи.

Колкото и да се бе старала, въпреки всичките си усилия Дженифър не бе успяла да затвори тази страница от живота си. Не можеше да понесе да живее сама в дома на родителите си, но и не можеше да се насили да продаде къщата, така че нае услугите на местен жител, който да коси тревата и да прави налагащите се дребни ремонти. Самата тя взе под наем апартамент в Лонг Бийч, може би заради необяснимата нужда да остане близко до мястото на щастливото си детство, а може би и защото бленуваше за деня, когато баща й щеше да се върне и тримата заедно с Боби щяха да се опитат да загърбят разбития си живот и да заживеят наново заедно.

Дълго време не искаше да говори с никого, което накара приятелите и колегите й да страдат. Започна да не отговаря, когато я търсеха по телефона, и се обаждаше на позвънилите й само тогава, когато бе сигурна, че няма да ги намери и може да остави съобщение на телефонния им секретар. Малко по малко приятелите й започнаха да свикват с мисълта, че не могат да се свържат с нея, и постепенно започнаха да я оставят на мира, убедени, че това е единственият начин някак да й помогнат. Тя се научи да държи хората на дистанция и никога да не допуска близко до себе си някой, който би могъл да проникне зад защитната й бариера.

Джак Келсо я посещаваше от време на време и се опитваше да разсее с приказки бавната й агония. Често ходеше и при Боби. Но тя така и не бе научила що за човек е той, а той пък, от своя страна, така и не й бе обяснил при какви обстоятелства се е запознал с баща й — ограничаваше уточненията с това, че двамата с него се занимавали с едни и същи неща. През следващата година и той бе разредил визитите си, така че по това време болката от спомена за баща й се бе превърнала в съжаление за загубата. Тя обаче така и не бе загубила надежда, че един ден някой ще й обясни причината за случилия се кошмар, както и че баща й ще се завърне.

В продължение на месеци след смъртта на майка й полицията се отбиваше да я посети, но детективите не криеха, че разследването на случилото се е в задънена улица. Питаха я отново и отново не си ли е спомнила нещо ново, каквото и да било, някаква подробност, колкото и незначителна да изглежда. Тя им разказа за деня, в който бе открила онези документи на тавана, разказа им за снимката, която бе видяла, съобщи им името на човека в затворническа униформа, който бе приличал толкова много на баща й: Джозеф Делгадо.

— Ще проучим въпроса — обеща един от детективите. — Ще видим какво ще изровим.

Само че при следващото си идване й съобщиха, че няма никакви новини.

— С това име не е свързано нищо. Сигурна ли сте в името, Дженифър?

— Да, абсолютно.

— Добре, ще ви информираме, ако се натъкнем на нещо.

Оттогава бяха минали месеци, но детективите повече не се бяха появили. Имаше нощи, когато сънуваше, че са заловили онзи, който бе убил майка й и бе унищожил живота на Боби, и че тя се явява в съда, за да се изправи пред маскирания мъж и да даде показания срещу него, та да го изпратят на електрическия стол. Сънят й бе абсурден — Ню Йорк вече не изпращаше осъдените убийци на електрическия стол — но трескавото й въображение жадуваше за възмездие. Тя с наслаждение виждаше в съня си как нападателят й се гърчи и проси милост, а изпод маската му излиза дим, докато тялото му гори. Сънуваше как най-сетне мъката и дълбоко стаяваният в нея гняв се стопяват и тя отново намира душевен покой. А понякога сънуваше как след края на процеса и екзекуцията на маскирания баща й се задава по дъсчената пътека, също както в спомена от детските й години, усмихнат, както само той можеше да се усмихва, разперил широко ръце и спрял, за да я изчака да се хвърли в прегръдката му.

Сънища…

На двайсет и три Дженифър се дипломира с общ бал, позволяващ й да мине на косъм. През последната година бе вложила всичко от себе си, безжалостно бе скъсала с всички и всичко, в това число и така ценното приятелство с Марк, само и само за да може да се съсредоточи върху учението. Знаеше, че това е част от защитния й механизъм, че има нужда да се оттегли от света и да се остави работата да я погълне, за да зарови по този начин скръбта. Малкото си свободно време посвещаваше на работа където й падне, колкото да може да посреща текущите си разноски, като внасяше останалото с цел да допълни приходите от завещанието на майка им за издръжката на Боби в Колдуел. След дългогодишна борба най-сетне бе пробила и мечтата й някога да стане адвокат се бе сбъднала.

Уви, това не можеше да се каже и за другите й мечти. Полицията така и не бе заловила мъжа, убил майка й и прострелял Боби, а и баща й не се бе появил.