Глен Мийд
Измамата (88)

88.

Дани Флин дъвчеше остатъка от пурата си и малко по малко отхвърляше натрупаната документация. Телефонът на бюрото му иззвъня и той включи разговора на говорител, та ръцете му да останат свободни.

— Флин на телефона.

Зад прозореца плющеше дъжд. Манхатън бе брулен от жестока гръмотевична буря, хоризонтът се озаряваше от светкавици през няколко секунди и Дани се питаше ще издържат ли кабелите на електрозахранването тази вечер, или ще намери извинение да се прибере вкъщи навреме поне веднъж. По линията имаше толкова силен шум, че не можа веднага да познае кой се обажда. В крайна сметка се разбра, че е Гаруда, само че това беше горе-долу всичко, понеже дали от гръмотевиците, или от пороя, думите му бяха почти неразличими и Дани недоволно се навъси.

— Пиян ли си, Лу?

— Трезв съм като шибан светец! Чу ли какво ти казах?

— Чух. Сигурен ли си наистина, че двамата бандити, отвлекли момчето, са от руската мафия?

— Дани, не съм сигурен в нищо освен в това, че в момента седя в колата си в Лонг Айланд и господ пикае върху мен, а един мой познат полицай на име Марк Райън поиска да му направя някои проверки за клана Моская. А-а, сигурен съм още, че хлапето е отвлечено, но двамата, които го направиха, могат спокойно да бъдат и извънземни… толкова съм сигурен. Само че стават някои дяволски странни неща, Дани. В това вече ще трябва да повярваш на думата ми. Адски странни, пич.

— Имаш ли представа за какво най-общо става дума?

— Най-общо всичко тръгва от един странен случай преди две години: някой си Пол Марч изчезва, а жена му е убита. Помниш ли го?

— Не. Но какво искаш да направя?

— Проследих буика до Риърдън авеню и там го изгубих.

— И какво?

— Моля те за услуга!

— Пак ли? Този път каква?

— Голяма, Дани, този път е много голяма.