Глен Мийд
Измамата (8)

8.

Ню Йорк

Лерой Мърфи надвеси двуметровото си тяло над инвалидната количка и свали слушалките „Сони“ от главата на Боби. Намираха се в оранжерията на Колдуел, вратата беше отворена и в топлото помещение нахлуваше студен вятър. Бяха тримата: Дженифър, Боби и Лерой — чернокож болногледач в бяла униформа, опъната до спукване по мускулите на мощното му, черно като катран тяло.

Боби седеше в инвалидната количка, наклонил глава на една страна, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Дженифър се наведе и я избърса с хартиена кърпичка. После извади от чантичката си гребен и среса косата на Боби — вятърът я бе разрошил.

— Окей, обърнахме му достатъчно внимание — обади се Лерой. — Като го гледам, готов е за рок. Време е за въпроси и отговори, Боби. Малка почивка от Майкъл Джексън. Боби харесва Майкъл, нали така, мъжки? — Боби кимна и Лерой се усмихна. — Тук Боби е нещо като почетен брат. Знае повече за музиката от всички, които познавам. Нали, Боби. Хайде сега да го покажем на Джени. — Боби се усмихна криво и отново кимна, а Лерой сложи в скута му отворен бележник и му подаде химикалка. — Само така, пич. Я да видим сега… Песента се казва „Closer Than Close“. Искам изпълнителя и годината.

Боби стисна химикалката между палеца и показалеца си и задраска по страницата: Роузи Гейнс.

— Кажи ми кога, човече. Не ме излагай.

И Боби послушно дописа: 1997.

— Само така, знаех си. Следващият обаче е труден. През същата година Кулио има парче, което остана в класациите четири седмици. Искам заглавието. Хайде да впечатлим Джени.

Боби се поколеба за момент, изкриви лице в опит да се съсредоточи, после написа нещо в бележника и се ухили тържествуващо.

Лерой провери отговора и се плесна по масивното като дънер бедро.

— Пич, да знаеш, че си истински ходещ архив. Сигурен съм, че няма слон с памет като твоята.

Разроши косата на Боби, стана, готов да си тръгне, и погледна Джени, усмихнат до уши.

— Никога не ме е провалял, нито веднъж. Може да спечели всяко проклето състезание. Коли, почивка в курорти, купища долари. А аз, аз ще му бъда мениджър.

Дженифър докосна ръката на болногледача и усети нежността под силата.

— Благодаря ти, Лерой.

— Винаги съм на разположение.

 

 

В оранжерията беше слънчево и много тихо. Ливадата навън стигаше до гъста борова гора, а наблизо имаше езеро. Лек повей на вятъра нахлу през вратата и отново разроши косата на Боби. Дженифър пак се наведе и я оправи с пръсти.

— Е, как я караш?

Боби лекичко кимна и се залюля напред-назад в количката си. Беше на седемнайсет, но с млечнобялата си кожа и русолявата си коса приличаше на хлапе на четиринайсет. Беше си свенлив по рождение, но понякога под благия му характер избухваше огнен темперамент, свързан повече с чувството на безсилие, отколкото с моментно настроение. От време на време Дженифър си мислеше за онова, което можеше да постигне брат й, ако съдбата не се бе обърнала срещу него по този жесток начин. В този момент той щеше да е гимназист, сигурно щеше да си има приятелка и щеше да води най-обикновен живот, но… тя се опита да мисли за нещо друго. Боби беше жив, което бе най-важното, двамата бяха заедно, но защо днес Боби изглеждаше някак дистанциран?

— Липсвах ли ти?

Боби кимна.

— Лерой ми каза, че напоследък не се храниш добре. Наред ли е всичко?

Боби явно се чувстваше неловко. Извърна глава и тялото му в количката се напрегна, сякаш го вълнуваше някаква мисъл.

— Какво има, Боби?

Боби взе бележника и го положи на коляно. През последната година се бе научил да използва езика на жестовете, а по необходимост го бе усвоила и Дженифър, защото това бе начинът, по който комуникираха, макар че понякога, когато бе разстроен или ядосан, Боби предпочиташе да напише отговора си в бележника. Играта, в която го въвличаше Лерой, бе нещо, което да ангажира мозъка му, защото Боби от малък обичаше музика и имаше отлична памет. Дженифър помнеше как още почти бебе, Боби се клатушкаше до радиото, включваше го и започваше възбудено да се върти в мига, в който се разнесеше музиката. Но паметта му блокираше нощта на убийството на майка им и той просто бе неспособен да си спомни каквото и да било за онзи момент. Дженифър не знаеше дали това е въпрос на съзнателен избор, или просто невронните вериги в главата му, свързани с онези травмиращи събития, бяха дали на късо, или може би куршумът, разбил гръбнака, бе разрушил и част от мозъка му.

Каквато и да бе причината, нито експертите, нито тя така и не можаха да намерят отговора на тази загадка. Понякога обаче й се струваше, че Боби просто се страхува да си спомни какво точно се е случило в нощта, когато майка им бе убита, а баща им изчезна.

Винаги, когато се опиташе да отвори тази тема, той се извръщаше, преструваше се, че не слуша, или настояваше да го оставят сам. И така и не пожела да разговаря с нея за нощта, унищожила живота и на двамата. Тя знаеше, че неговата травма е не само психическа, но и душевна, но също така бе уверена, че докато не могат да говорят свободно на тази тема, не могат и да разчитат животът им да се нормализира.

Боби надраска нещо в бележника, после отпусна ръка и остана така, загледан в далечината. Изглеждаше объркан. Дженифър взе бележника. На страницата бе написано: „Гробът на мама“.

— Искаш да отидем на гробището, така ли?

Боби кимна.

— Наистина ли, Боби?

Боби отново кимна.

Едва сега Дженифър осъзна, че той дори не бе споменал, че е годишнина и че това е причината, поради която иска да отиде на гробището — това, изглежда, беше пряко сили за него. Тя остави бележника.

— Знаеш, че ще се разстроиш… но ако държиш, утре ще дойда да те взема и ще те откарам там.

Боби никога не бе харесвал отиванията до гробището. Няколкото пъти, когато го бе откарвала с колата там, бе изпадал в криза, от която не бе излизал с дни. А при последното им посещение на тръгване от гробището беше получил някакъв припадък. Това, изглежда, бе друга последица от прострелването — леки пристъпи на епилепсия. Лекарите бяха казали на Дженифър, че това е нещо нормално при хора с тежки черепни травми.

Този път обаче тя долавяше, че има още нещо, което вълнува Боби, че не става дума само за годишнината и че той се опитва някак да стигне до него, защото такъв си бе Боби. И наистина, след малко той посегна за бележника. Понякога Боби страдаше от безсилието си да комуникира нормално и днес бе един от тези дни. Косата му бе полепнала по челото, а по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Устните му бяха свити, веждите дълбоко смръщени, докато упорито драскаше криволици по страницата. Когато свърши, почти ядосано й подаде бележника — сам.

Дженифър прочете написаното: „Искам да се махна оттук. Хората са мили, но те не са ми семейство“.

— Мисля, че се досещам накъде биеш.

Боби изпусна сдържания в гърдите си въздух и този път отговори с жестикулация. Нямаше никакъв проблем да разбере мисълта му: той посочи първо себе си, после нея, а след това кръстоса пръсти. Всичко бе пределно ясно: „Искам да сме заедно. Искам да живея при теб. Завинаги“.

— Боби, това вече сме го обсъждали. Знаеш, че те обичам и че искам да бъдеш с мен. Това може да става през повечето уикенди, но през седмицата съм напълно заета. Понякога се прибирам у дома много късно. Какво ще правим, ако имаш нужда от болногледач? Ами ако паднеш от количката, докато ме няма, и няма кой да ти помогне?

Бяха го опитвали, при това няколко пъти. Последния път от Колдуел се бяха съгласили да изпробват в продължение на два месеца дали нещата могат да потръгнат. Тя бе наела болногледачка за през деня. Това се бе оказало много скъпо, но жената поне се грижеше Боби да се храни редовно, да е чист и изобщо пое грижата за удовлетворяване на всичките му нужди, докато Дженифър е на работа. Един ден обаче й позвъни. Случи се нещо, след което Боби постъпи в болницата „Сейнт Винсент“.

Оказа се, че болногледачката излязла с него на пазар, а Боби междувременно решил да слезе сам на долния етаж с асансьора. Жената чакала на опашката пред касата, когато видяла през витрината Боби да профучава покрай магазина, като засилва колелата на количката с ръце. Изтичала след него, но Боби й избягал. Половин пряка по-нататък паднал от количката и на косъм се изплъзнал от смъртта под колелата на минаващ камион, който успял да отбие в последния момент. Всичко по чудо бе приключило само с голяма цицина на главата.

Резултатът от изпълнението му бяха петнайсет шева. Извинението му бе, че му станало скучно. Дженифър знаеше, че отговорът е друг — Боби бе искал да вкуси свободата. Брат й обеща да не прави пак така, но след месец отново избяга от апартамента и този път изчезна за цели четири часа. Полицията го откри в някакъв парк да седи и да наблюдава с щастлива усмивка минаващите покрай него на ролери деца на неговата възраст.

Болногледачката напусна. Отказа да носи отговорността, ако с него се случи нещо и бъде прегазен или пострада при тези бягства от апартамента. На раздяла каза, че Боби бил „труден“.

— А как мислите се чувства той? — попита я Дженифър.

Някои хора можеха само да видят какво липсва на Боби, а не какво има в него. Болногледачката не й харесваше особено, но се раздели с нея със съжаление. Намери заместничка, но последва нов инцидент: Боби се напи с триста грама водка — беше я намерил някъде в апартамента — отново се опита да избяга, но този път падна по стълбището. И за да стане всичко още по-неприятно, опита се по пиянски да сваля болногледачката, симпатична млада мексиканка. По думите на момичето Боби направо я нападнал, което явно не се бе случило — просто нямаше как. Боби очевидно не можеше да понася обездвижването си, но бе прекалено нежен по душа, за да направи нещо лошо някому. Когато Дженифър поиска да разбере защо се е опитал да стисне гърдите на девойката, той смутено се изчерви и написа в бележника: „Просто исках да разбера какво е усещането“.

Дженифър не можеше да си спомни за тази случка без усмивка, но тя й бе напомнила, че брат й е с нужди и желания като всяко момче на неговата възраст. След този инцидент обаче нещата тръгнаха на зле. Агенцията за осигуряване на болногледачки отказа повече да работи с нея и от Колдуел предложиха Боби да се върне при тях.

Тя проследи с поглед как той дръпва бележника и започва трескаво да драска в него. След малко й го подаде: „Може би е време да се омъжиш“.

Дженифър едва се сдържа да не се разсмее.

— Не вярвам, че си сериозен.

Боби отметна глава и направи недвусмислен знак: „Абсолютно“.

— И мислиш, че това ще реши проблемите ни? Мислиш, че трябва да се задомя, да народя деца и да се грижа за теб?

Ново твърдо кимване, след което Боби се усмихна и вдигна свити в кръгче палец и показалец: „Точно така“.

Дженифър се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса. Не говоря за женитбата, а за това да наема нова болногледачка. Само че за момента Колдуел е най-доброто за нас, ясно ли е?

Боби се смръщи и Дженифър попита:

— Не е ли най-доброто?

Боби енергично поклати глава. Дженифър бе усетила известно влошаване на отношенията между тях след връщането на Боби в Колдуел. Двамата влизаха в спор много по-често отпреди и на Дженифър бе започнало да й се струва, че Боби е като че ли засегнат, сякаш го е предала. Вече не се опитваше да я прегърне, а и често посрещаше с неудоволствие опитите й да се държи по сестрински мило с него.

— Защо не е най-доброто?

Отговорът му бе написана с гняв и главни букви дума: „САМОТНО“.

Дженифър прочете думата, вдигна поглед и видя по бузите на брат й да се стичат сълзи. Заболя я, понеже нямаше как да промени нещата — особено в този момент — и това направи болката й още по-остра. И тя се чувстваше самотна. Нима Боби не го забелязваше? Вярно, на пръв поглед изглеждаше, че тя има всичко, което му е отнето, но не се ли намираха и двамата в един общ капан? Единственият начин да се измъкнат от затвора, в който се бяха оказали, беше да говорят за случилото се и така да преодолеят травмата. Само че Боби, изглежда, не разбираше това.

Тя се наведе и се опита да го прегърне, разбираше, че Боби страда по стотици начини, различни от нейните, но Боби се измъкна от прегръдката й, което я нарани още повече. В този момент се разнесоха стъпки и тя се обърна.

Показа се Лерой.

— Извинявам се, че ви обезпокоявам, Джени, но имате посетител.

 

 

Изненада се, когато в коридора видя Марк Райън.

— Здрасти, Дженифър.

— Изненадана съм.

— Прииска ми се да дойда да видя Боби. Лерой ми каза, че и ти си тук.

— Той ще се зарадва да те види. Случило ли се е нещо?

— С мен? Не, нищо.

Но Дженифър забеляза бръчици на напрежение около очите и устата му.

— Сигурен ли си?

— Е, това-онова — сви рамене той.

— Например?

— Има индикации, че федералният прокурор ще поиска максимална присъда срещу Надя Федов.

— Но тя е още момиченце, Марк. Не можеш ли да го накараш да размисли?

— Опитах. Съжалявам, Дженифър. Бих искал да е по-различно, но няма начин.

Дженифър изведнъж се ядоса.

— Една млада жена ще загуби родителски права над двегодишната си дъщеричка и ще прекара остатъка от живота си зад решетките. А хората, които са я накарали да извърши това престъпление, заради някакви си два килограма хероин, ще се отърват. И ще го опитат пак. Този път с друг.

— Не аз съм написал правилата, по които живеем, Дженифър. Опитвам се просто да си върша работата. Как е Боби?

— Не е в най-доброто си настроение.

— Какво се е случило?

— Не съм сигурна, но понякога си мисля, че близостта между двама ни окончателно е загубена. Това е друга история, Марк. Някой ден може да ти я разкажа, но днес и аз не съм в настроение.

— Разбирам — промърмори Марк и отмести поглед, сякаш нещо го тревожеше.

— Ти не спомена ли „това-онова“? — напомни му Дженифър.

— Какво?

— Разбирам, че има два повода за тревога.

Марк пребледня. Към ливадата и езерото навън водеше врата и той посочи към нея.

— Защо не излезем?

 

 

Тръгнаха към езерото. Марк мълчеше. Проговори чак когато седнаха на една пейка.

— Дженифър… аз не дойдох тук само за да видя Боби.

— Какво означава това?

— Всъщност исках да се видя с теб. — Той извади един плик, отвори го и й подаде листа, който беше в него.

Беше полицейски доклад от Интерпол. В него се съобщаваше, че на италиано-швейцарската граница, в глетчер някъде из Алпите, е било намерено тялото на американец.

И след това тя прочете името.

 

 

Седеше вцепенена, неспособна да повярва на прочетеното. Накрая събра сили и погледна Марк.

— Това… това истина ли е?

Марк кимна.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб, но мобилният ти телефон е изключен. От офиса научих, че си излязла за следобеда и няма да се връщаш, но не знаеха къде си отишла. След това се сетих, че може да си тук. — Той посегна плахо към нея, после отдръпна ръка, сякаш се страхуваше тя да не го отблъсне. — Разстроена си.

Дженифър бе пребледняла като платно.

— Точно в този момент съм толкова… толкова шокирана, че дори не съм разстроена. Ако наистина са открили тялото на баща ми…

— Да, Дженифър, открито е. Някакъв катерач е описал намерения до него паспорт. — Марк направи пауза и продължи: — Изглежда, трупът е бил запазен в леда и се е намирал там от дълго време.

— Как… как е умрял?

— Не зная, Дженифър. В доклада не се казва.

— Но какво е правил в Алпите!?

— И това не ми е известно.

Дженифър потръпна. Отмести за момент поглед към езерото, после го върна върху Марк.

— Кой те изпрати да ми съобщиш?

— Обади ми се приятел от полицейското в Лонг Бийч. Съобщи ми, че е видял копие на доклада от Интерпол, изпратен до техния детективски отдел. Предложих аз да ти съобщя. Стори ми се, че ще е по-добре да научиш от някой, когото познаваш. Но ще ти дам телефонен номер, на който можеш да получиш потвърждение.

Дженифър беше едновременно объркана и съкрушена. Без да го признава пред себе си, тайничко се бе надявала, че баща й е още жив. Сега обаче вече знаеше истината и в главата й цареше хаос.

— Мога ли да видя тялото?

Марк кимна.

— Мисля, че се налага да го идентифицираш официално. Проверих в Интерпол и научих, че районът, където е открит трупът, е на самата италиано-швейцарска граница. Карабинерският участък, където се извършва разследването, е в едно градче, Варцо, а водещият следовател се казва капитан Карузо. Както изглежда, най-добрият начин е да отлетиш за Швейцария и оттам да заминеш за границата с Италия. Всичко може да приключи за два дни. — Дженифър го гледаше стреснато и Марк неспокойно попита: — Добре ли си?

— В главата ми се въртят няколко въпроса.

— Какви?

— Как се е озовало тялото на баща ми в глетчер? И какво… какво му се е служило?

Марк поклати глава.

— Безспорно всичко е крайно странно. Но аз ти съобщих каквото ми беше известно. Може би този Карузо би могъл да ти каже повече. — Той се поколеба и си погледна часовника. — Трябва да се връщам на работа, но ако не възразяваш, бих искал да видя за момент Боби.

— Той винаги се радва да те види, Марк. Само че… само че не му казвай. Не в момента. Ще го разстрои още повече.

Марк стана, изгледа я продължително и без да отмества поглед, каза:

— Мога ли да споделя с теб една тайна? Нещо, което не съм ти казвал.

— Какво?

— Когато бяхме деца, виждах спалнята ти от моя прозорец. Гледах те как седиш пред нощната си масичка, преди да си легнеш. Лампата светеше и ти си вчесваше косата. — Марк се поусмихна. — Баща ми… и той стоеше и гледаше мама всяка вечер в продължение на трийсет години, преди да почине. Все повтаряше, че имало две неща, с които един мъж може да покаже на една жена, че я обича. Единият бил да я среше, другият — да изслуша проблемите й. Когато онази нощ си изтичала до дома на нашите и татко те намерил на верандата, си помислих, че може би ще ме опознаеш малко по-добре и че бихме могли да станем още по-близки приятели. Че ще имам възможността да изслушам какви са проблемите ти и да ти помогна с каквото мога…

— Ти си ми помагал и ми помагаш, Марк… Ти си мой близък приятел.

— Да…? Само че после ти се отдръпна, затвори се в себе си и толкова много време така и не се виждахме…

— Не се срещах с никого през това време.

Марк се поколеба.

— Може би не намирам точните думи, но бих искал да ти кажа, че както и в онази нощ, ако почувстваш, че имаш нужда от нечие рамо, просто… просто не се колебай да ми се обадиш.

 

 

Дженифър се прибра в апартамента си. Мислите й продължаваха да са в хаос. Позвъни в отдела на детективите към управлението в Лонг Бийч, защото искаше да чуе новината още веднъж, не за друго, а за да е абсолютно сигурна. Не че се съмняваше в Марк, но докато пътуваше към дома си в състояние на пълен шок, изведнъж й мина мисълта, че може да си е внушила всичко. Само че детективът, с когото разговаря, потвърди думите на Марк и й каза, че с нея щели да се свържат по официален път. Следващото, което направи, бе да открие снимките на баща си. Пазеше ги в един албум в голям стар кашон в дрешника на спалнята си. Седя и ги разглежда дълго. Пол Марч бе висок усмихнат симпатичен мъж с катраненочерна коса. Имаше още снимки, на Дженифър с майка й и с Боби, други — направени по време на екскурзия с родителите им до Европа, когато бяха ходили в Париж, Лондон и Цюрих. На дъното на кашона бяха старите пощенски картички, които й бе пращал, докато бе малка, грижливо пристегнати с ластик. Беше ги запазила като скъп детски спомен, но усещаше, че започне ли да ги разглежда сега, това само ще направи мъката й още по-силна. Затова прибра кашона и преглътна сълзите си.

После свали големия атлас от лавицата с книги и разгледа с интерес планинския район между Италия и Швейцария. Дори откри Варцо — малка точка на самата граница между двете страни. Не можеше да повярва, че след ден-два ще се изправи над запазения труп на баща си, след като той бе изчезнал преди цели две години. Потръпна, като си представи как съобщава на Боби новината, после реши засега да не го прави. Това несъмнено щеше да го разстрои до крайност, а тя не искаше да го вижда разстроен. Когато всичко приключеше, щеше да му съобщи крайно внимателно.

Прелисти телефонния указател и позвъни в една намираща се наблизо туристическа агенция. Както я бе посъветвал Марк, служителят на агенцията й предложи да пътува до Цюрих — имало предостатъчно директни полети дотам от „Джей Еф Кей“ или Нюарк — след което било най-удобно да продължи с влак или да наеме кола на юг, до границата с Италия, която се намирала на няколко часа път. След това позвъни на Маргарет Хейл — офис администраторката на Службата за федерална защита в Бруклин.

— Дженифър, как си, мила?

— Маргарет, трябва да изляза за няколко дни в отпуск. Знам, че трябваше да те предупредя по-отрано, но изникна нещо наистина спешно и се налага да отлетя до Европа. — Потисна желанието си да разкаже защо.

— Ей… защо така все някои хора са късметлиите? Добре де… и без това в момента не сме много натоварени. Откога да ти пусна молбата?

— Да кажем от вдругиден… и за пет дни?

Минутка по-късно в слушалката отново се разнесе далечният глас на Маргарет.

— Скъпа… всичко е уредено. Заминавай.