Глен Мийд
Измамата (11)

11.

Когато Дженифър спря пред дома на Марк, беше почти обяд. Видя колата му паркирана в алеята, мина покрай нея и позвъни на вратата. Марк отвори. Косата му бе мокра и беше препасал хавлиена кърпа, сигурно току-що бе излязъл изпод душа. Изглеждаше малко притеснен, но доволен да я види.

— Подранила си. Влизай. — Той тръгна пред нея към дневната и Дженифър забеляза, че в дома му цари хаос. Марк се усмихна, като я видя, че обръща внимание на безпорядъка. — Повярвай ми, невинаги е така.

— Наистина ли?

— По-често е още по-зле.

Дженифър се засмя.

Марк й предложи кафе.

— Все още съм любопитна защо ми позвъни и поиска да се видим.

— Знаеш ли, предлагам ти да се заловиш с кафето, докато се облека, а след това ще поговорим.

— Става.

Тя проследи Марк да излиза от дневната и го чу да се качва по стълбите. Беше среден на ръст, добре сложен, мъжествен, с хубави пропорции, мускулести крака и широки плещи. Външният му вид погъделичка в нея нещо, което тя бързо потисна. Знаеше много малко за разпадането на брака му, понеже той не бе от хората, желаещи да говорят за личния си живот, но й бе направило впечатление, че след развода се бе хвърлил с настървение в работата си. Беше й позвънил и я бе помолил да мине през дома му, искал да обсъдят нещо.

Тя оглеждаше дневната и продължаваше да се пита за какво ли може да става дума. По полиците имаше много книги, главно свързани с полицейската работа, а в ъгъла бе завряна хайфи система на „Сони“, над която имаше лавици с касети и CD-та. Заглавията бяха предимно класическа и оперна музика и тя си спомни, че веднъж й бе споменал за предпочитанията на баща му към нея.

Кухнята бе относително чиста, но в мивката бяха струпани мръсни чинии, а папратта в саксията до прозореца изглеждаше като умираща от жажда. Дженифър изми няколко чаши, поля растението и тъкмо правеше кафето, когато се появи Марк. Беше с джинси, бяла тениска и гуменки.

— Да отидем в дневната, Джени.

Тя седна на дивана, а Марк се настани във фотьойла срещу нея. Дженифър отпи от кафето и остави чашата си на масичката.

— Радвам се, че имам възможност да те видя, преди да замина, защото всъщност имам една молба към теб.

— Така ли? — изненада се Марк.

— Бих искала да оставя телефонния ти номер в Колдуел, в случай че с Боби има някакви проблеми. Аз ще си взема мобилния, така че ще можеш, ако се наложи, да ми се обаждаш по всяко време, докато съм в Европа.

За нейна изненада Марк забележимо почервеня, поколеба се за миг, после каза:

— Разбира се…

— Сигурен ли си, че мога да поискам това от теб?

— Да… ще се справя.

— Още ни си ми казал защо ми се обади.

— Знаеш ли вече как ще пътуваш?

— Утре излитам от Нюарк за Цюрих. Вече наех кола и оттам ще пътувам за Варцо. Защо?

— Точно това е причината, поради която исках да те видя, Джени. Питам се дали не би желала компания?

— Имаш предвид да дойдеш в Европа с мен?

— Да.

— Но защо, за бога?

Марк сви рамене.

— Идентифицирането на трупа на баща ти ще е травмиращо и реших, ще може да имаш нужда от едно рамо, на което да се облегнеш, и малко емоционална подкрепа. Няма да е проблем да се освободя за няколко дни от работа и мога да си купя билет днес следобед. Какво ще кажеш?

Дженифър се облегна. Беше изненадана.

— Много мило от твоя страна и ти благодаря за предложението. Но ще съм ти още по-благодарна, ако си край Боби, докато ме няма. Надявам се, че ме разбираш, Марк. От друга страна, не бих искала да те влача с мен до Европа и обратно.

— Мога да уредя някой да наглежда Боби, ако това е причината.

— Кой например?

Марк сви рамене.

— Приятели, колеги. Никакъв проблем.

— Но Боби може да има проблем. Едва ли ще е щастлив, ако край него се навъртат непознати.

— Помисли пак, Дженифър — настоя Марк. Той винаги използваше пълното й име, когато искаше да подчертае нещо. — Ще бъдеш в далечна страна и ти предстои тежко изживяване. Последното, което би желала, е да си сама.

Тя го изгледа изучаващо.

— Защо изведнъж ме обхвана усещането, че се страхуваш за мен?

— Да се страхувам? — Марк поклати глава и едва не се засмя, но нещо в тона му накара Дженифър да заподозре, че е неспокоен. — Не се страхувам, само съм загрижен. И наистина си мисля, че е добре да имаш приятел до себе си. Повярвай ми, виждал съм много такива случаи на работа. Още преди да влезеш в моргата, ще си развълнувана и особено чувствителна. В главата ти ще нахлуят спомени от съвместни преживявания с баща ти. Ще ти е много трудно да се владееш.

— Може и да си прав, но мисля, че ще мога да го понеса.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Убедена съм, че това е нещо, което трябва да направя сама.

Марк въздъхна:

— Виждам, че няма да размислиш.

Дженифър отново го изгледа. Марк си играеше с лъжичката за кафе, но когато погледите им се срещнаха за миг, побърза да отклони своя.

— Май криеш нещо — каза тя.

— Нищо не крия. Единственото ми желание е някак да ти помогна.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И наистина искам да те придружа. Една дума само, Джени, и ще организирам всичко. Няма да има никакви проблеми.

— Не мога да искам от теб толкова много — отклони отново предложението Дженифър. — И благодаря, но наистина държа да направя това сама. — Тя стана. — Трябва да мина през агенцията да си взема билета, а и ме чака събиране на багаж.

Докато я изпращаше до вратата, Марк не можа да скрие разочарованието си.

— Колко време ще отсъстваш?

— Не съм сигурна. Три-четири дни, но билетът ми е отворен. Вероятно ще се наложи да уредя пренасянето на тялото на баща ми дотук.

— В колко часа е полетът ти утре?

— В девет и петнайсет вечерта. Кацам в Цюрих преди обяд на следващия ден. Ако искаш, можеш да ме изпратиш.

Марк се изчерви.

— Съжалявам, но съм зает. Един въпрос, Джени…

— Какво?

— Имаш ли някаква представа какво е правил баща ти в онази част на Швейцария? Дали е бил там по служба, или е имал лични дела за уреждане?

— Не зная. Защо?

— Просто питам. Не знам защо, но си мисля много за случилото се. — Марк поклати глава и продължи, подбираше най-деликатните думи: — Все пак трябва да има някаква причина да се озове там. Ще се съгласиш, но е крайно странно тялото му да бъде открито не къде да е, а в сърцето на ледник.

— Уверявам те, че аз съм най-обърканата. Надявам се, че ти е ясно. И все пак… сигурен ли си, че всичко е наред?

— Напълно. — Той я целуна по бузата. — На добър път.

— Пак ти благодаря за предложението. От Колдуел ще се свържат с теб, ако се наложи.

Дженифър излезе. Когато се качи в колата си, Марк продължаваше да стои на верандата. Махна й с ръка, но лицето му беше все така загрижено. Джени потегли и го погледна за последен път с неспокойното чувство, че крие нещо от нея. Нямаше представа какво може да е.

 

 

Следобеда тръгна за Лонг Бийч. Вместо да се отправи към апартамента си, реши да отскочи до Коув Енд. Бяха минали три месеца, откакто бе наминала да види какво става с къщата, и беше крайно време да се увери, че всичко е наред.

Паркира в страничната алея, но нямаше желание да влиза — това винаги я разстройваше — така че заобиколи, подмина кухнята и тръгна по градинската пътека към пристана. Стигна до навеса за лодки и се обърна да погледне къщата. Моравата имаше нужда от косене, парче улук се бе откачило, но като цяло всичко изглеждаше доста запазено. Сега, когато вече беше ясно, че баща й няма да се върне тук, тя осъзна, че се налага да вземе решение дали да я продаде. „Толкова призраци обитават това място“, помисли си.

Морето бе тихо. Тя застана пред вратата на навеса и дръпна дръжката, колкото да се убеди, че е заключено. Прозорецът бе мръсен и покрит отвътре с паяжина, но когато надникна, видя боядисаната в синьо и кремаво моторница на баща си до двата ръждясали варела за бензин и полиците с инструменти и резервни части. Прободе я болка, затова се извърна и отиде да седне на дъсчения пристан. „Виждаш ли онази звезда, Дженифър? Това е Сириус. А онази там?… Капела.“ Спомни си и кънтящите стъпки на баща си по дъските. Затвори очи и прехапа устни. Трябваше да приеме, че баща й никога няма да се върне тук. Никога. В тази дума имаше такава окончателност. Но, господи… колко й липсваше!

Внезапно разбра, че не може да върви напред, докато не каже на Боби за смъртта на баща им и не го накара да заговори за случилото се. Колкото и да бе трудно това, налагаше се да го направи — но все пак можеше да изчака идентифицирането на трупа му. Потръпна. Стана и разбра, че вече е взела решение — веднага след връщането си от Европа щеше да обяви Коув Енд за продан и щеше да се опита да започне нов живот.

 

 

Лу Гаруда беше доста наквасен след пет джеймисъна и три будвайзера и изглеждаше като човек, който има нужда не от такси, а от линейка, която да го откара у дома.

Гаруда бе среден на ръст, с примес на испанска кръв, мургав и симпатичен, а правата му кестенява коса бе отметната назад и по гърба като на рок звезда. Беше полицай с репутацията на женкар и сред колегите му в участъка на Лонг Бийч вървеше шегата, че на панталоните си няма цип, а велкро, защото има нужда от поне шест чукания дневно.

Между пет и седем часа крайбрежната таверна предлагаше напитки на половин цена и дори само това бе достатъчно на Гаруда да пребивава в състояние на блаженство, но черешката върху тортата бяха трите стриптийзьорки, танцуващи на бара под музиката на потпури от стари рок парчета. Смугла пуерториканка и две блондинки кършеха знойни тела за наслада на подранилите посетители — предимно младежи и мъже на средна възраст, подготвени да мушнат по някой долар под ластиците на девойките.

Точно в момента Гаруда се рееше из небесата благодарение на осемте питиета и пуерториканката танцуваше над него, усмихваше се, кършеше бедра и раздрусваше едрите си кафяви гърди, като се опитваше да прехване погледа му и да го убеди да се раздели с част от доларите си. По ръба на бара имаше малки купички с ядки и солети и Гаруда напълни поредна шепа и без да гледа, започна да пъха в устата си каквото му попадне.

На трийсет и осем той бе започнал сериозно да надига чашката, което отчасти обясняваше защо вече не бе детектив, а триеше панталони зад бюро като обикновен служител към полицейското управление на Лонг Бийч, местеше документи от едно място на друго и се побъркваше от скука. Не видя приближилия се зад него Райън, но усети ръката му върху гърба си.

— Здрасти, Лу. Отдавна не сме се виждали. Как ти виси?

Гаруда се обърна. Познаваха се отдавна, още от времето, когато Гаруда бе постъпил в нюйоркската полиция и съдбата ги бе събрала за цяла година като партньори в патрул. Не че бяха близки приятели, по-скоро добри познати, но Райън бе свестен, съвестен и надежден партньор — от онези хора, на които можеш да разчиташ.

— Не е по-дълъг от обичайно — ухили се Гаруда. — Двайсет и пет сантиметра, когато съм на кеф. Е, значи намери заведението.

— Разбира се, че го намерих. — Райън се пресегна, взе чашата на Гаруда и я помириса. — Я да видим… джеймисън?

— Не съм се и съмнявал, че ще познаеш.

— Само защото това нещо вкара в гроба баща ми, а ракът на черния дроб не е приятен начин да си отидеш от този свят. — Райън остави чашата. — Защо не понамалиш темпото, Лу? Безпокоя се за теб.

— Не ми чети сурови лекции, брат. Аз имам антитела, имунизиран съм. — Гаруда се огледа. Момичетата танцуваха под отсечените тактове на „Сетисфакшън“, парче малко шумно за неговия вкус, и пуерториканката бе преместила тъмния си поглед върху Райън, но Гаруда знаеше, че няма да я огрее. — Сепаре или маса? Или предпочиташ да останем тук и момичетата да ни покажат катерички срещу няколко долара? Аз съм лесен, все ми е едно.

Райън се засмя.

— Музиката е много силна. Да идем в някое сепаре.

Райън тръгна към едно от свободните сепарета в дъното на салона.

— Какво ще кажеш за бира, мой човек? — попита Гаруда.

— Не за мен, шофирам.

— И аз, но съм го ебал.

— Лу, хвана ли те да се качиш в колата в това състояние, ще те арестувам лично.

— Майтап бе. Знам… После се прибирам с такси.

— Умно момче.

— И баща ти казваше същото.

— Кое?

— „Умно момче“. Липсва ми този човек, да знаеш. Най-готиният и най-едрият пич, който съм виждал в униформата на заместник-шеф на полицията. — Гаруда се усмихна. — Два метра мъж, което ме кара да се питам как така единственият му син е такъв изтърсак.

Райън не се обиди, дори се усмихна.

— Аз съм среден на ръст, така че не се опитвай да ме ядосаш.

— Излизаш ли с момичета след развода?

— Не бих казал.

— Никоя не ти харесва?

— Ами да.

— И защо работата с първата се скапа?

— По много причини. — Райън сви рамене.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Какво можех да направя?

— Можеше да се направиш незаменим. Жените харесват това в мъжа. Можеше да се опиташ да слушаш. Това гарантирано ги спечелва. Всъщност препоръчително е много да слушаш. Повечето пичове си мислят, че най-важният орган е между краката им, но не е така — това са ушите. Всички добри любовници са и добри слушатели. Това е исторически доказано.

— Лу, обещавам ти да се опитам да запомня този безценен съвет.

Появи се сервитьорката и Райън си поръча кока-кола. Лу каза на момичето, че ще изпие един двоен джеймисън за из път.

— Единичен — поправи го Райън и я погледна, за да се увери, че го е чула. После върна погледа си на Гаруда, преди той да успее да възрази. — Случаят Марч. Преди две години. Помниш ли го?

— Трезвен или пиян, помня всичките си случаи. А защо единично уиски?

— Защото утре сутрин ще ми благодариш.

Гаруда разтри очи, въздъхна пиянски и разбра, че е прехвърлил мярката.

— Може и да си прав. Говориш за Дженифър Марч, дето живее срещу вашите — онази, дето баща й изчезна. Майка й беше убита, а брат й е в инвалидна количка. За тази ли искаш да говорим?

— Точно за нея.

— И какво искаш да знаеш?

— Всичко, което можеш да си спомниш. Особено най-съществените неща.

— Ей… аз мислех, че на теб всичко вече ти е известно. Доколкото си спомням, навремето не спря да задаваш въпроси. Изнерви ми партньорите.

— Така е. Познавам Дженифър от малка, а и убийството стана на моята улица. Но не дадоха случая на мен, а на твоите партньори от отдел „Убийства“ не им допадна някакъв от нюйоркската полиция да си вре носа в техните дела. Не обичаха много да говорят и знам със сигурност, че не научих всичко. Ако се забравил, да ти напомня — един от разследващите беше ти.

— Само за два месеца, после ме преназначиха и оттогава не съм помирисвал улицата.

— Няма значение, искам да чуя нещата от първоизточника. Освен ако не смяташ, че това може да ти създаде проблеми.

— Глупости… какви проблеми. Този случай е изстинал като целувката на проститутка. Смятай го за история, пич.

Сервитьорката донесе питиетата им. Гаруда отпи мощна глътка от уискито си и погледна Райън, който икономично пиеше от кока-колата.

— Окей, да започнем от началото. Детективите пристигнаха на местопрестъплението петнайсетина минути след местните полицаи, които пък се отзовали веднага на позвъняването на баща ти. Трябва да е било към един след полунощ. Намерихме тялото на жената в основната спалня заедно със сина й. Тя беше промушена два пъти в гърдите и веднъж в гърлото. Момчето беше простреляно в гърба, но куршумът излязъл през основата на задната част на черепа, като по пътя си натрошил гръбначния му стълб. Майка му беше мъртва, но по някакво чудо хлапето още дишаше. Дъщерята, разбира се, беше в дома на твоите старци, парализирана от шока.

— Това го знам. Давай нататък.

— Нататък, казваш… Нататък огледахме къщата, но нямаше следа от взлом. Който и да е бил извършителят, трябва да е имал ключ или е бил адски добър — истински професионалист. Момичето каза, че видяло отворен прозорец на горния етаж, но ние не открихме нито отпечатъци, нито следи от опит да се отвори със сила. Иначе тя беше доста сигурна, че е нападната от мъж. Известно ти е освен това, че така и не разбрахме къде е изчезнал баща й. Той сякаш се бе изпарил.

— Да не намекваш, че партньорите ти са подозирали бащата?

— Може би.

— Какво означава „може би“?

Гаруда загреба шепа ядки от купичката на масата и ги лапна наведнъж.

— Мислех си, че знаеш фактите. Онзи тип заминал в командировка за Швейцария с полет на „Американ Еърлайнс“. Проверихме в компанията и се разбра, че Пол Марч се е чекирал и се е качил на борда, но по някакъв начин успял да изчезне веднага след кацането в Цюрих. Накарахме шибаната швейцарска жандармерия да си размърда задника и да провери всички хотели в Цюрих. Нали знаеш, в Европа, за да се регистрираш в хотел, трябва да покажеш паспорт или някаква идентификация и даже да попълниш карта. Задължително е и всеки гост на хотел е длъжен да го направи. Та швейцарските полицаи провериха всяка попълнена карта и не откриха лице на име Марч. Така че се наложи да прибегнем до предположения. Нали разбираш… ами ако Марч е организирал избиването на семейството си и е избягал?

— Нещо за мотива?

Гаруда сви рамене и глътна още уиски.

— Е, тук вече ме хвана натясно. Това ни беше големият проблем. Не можеше да става дума за пари и не открихме любовница, поне доколкото можахме да проверим. Застрахователната полица на името на жена му не беше нищо особено, а всъщност застраховката отиде в децата. На всичко отгоре, хората, които го познаваха, твърдяха, че бил грижовен баща, обожавал жена си и други подобни дивотии.

— Значи никой не можа да измисли мотив?

— Да. Единствената възможност, която остана да виси, бе, че жена му или децата са знаели нещо за него. Нали разбираш, някаква зловеща тайна. Нещо, което би могло да го застраши или компрометира по някакъв начин. Кой знае, може да е планирал да си смени самоличността и да започне някъде нов живот, този път без семейство, но е искал да скрие нещо важно, преди да се покрие. Това би го накарало да желае премахването на съпруга и деца. Проблемът бе там, че след два месеца работа по тази версия така и не успяхме да се доберем до нещо, което да я потвърждава. Това не значи, че не е имал мотив, означава само, че ние не можахме да научим какъв е той. Работата бе там, че имаше много малко неща, за които да се захванем, и нито една от следите не ни доведе доникъде.

— И не е имало други заподозрени освен Марч?

Гаруда поклати глава.

— Откъде можехме да ги измислим? В квартала не са били забелязани непознати нито преди, нито веднага след убийството. В къщата нямаше пръстови отпечатъци на хора извън семейството. И още нещо много важно: в нощта на убийството е имало силна буря. Летището било затворено за четири часа и всички полети от и за Ню Йорк са били задържани. Марч е имал време да се чекира, да се върне с кола в дома си, да свърши работата и да се върне навреме на летището. Никак не е невъзможно.

— Ти наистина ли допускаш, че Марч би опитал да изнасили и убие собствената си дъщеря?

— Ей, Марк, ти не си ли полицай? Би трябвало да знаеш много добре какви идиоти има на свобода в този гаден свят. Бащи убиват жените и децата си, майки убиват чедата си по най-различни извратени причини. И тези хора не са луди, не. Правят го за пари, много често заради застраховката. Правят го от ревност, за да маскират друго престъпление или за да прикрият следите си, преди да изчезнат и да започнат нов живот. Но ти си живял срещу дома на тези хора. Ти ми кажи…

Райън сви рамене.

— Познавах го съвсем бегло. Докато живеех там, той май често отсъстваше. Поздравявахме се от време на време и имах впечатление, че е човек, който обича семейството си, но нищо повече не бих могъл да кажа.

— Окей, да погледнем на случая по следния начин. Опитът за изнасилване би помогнал да се маскира целта на престъплението, ако разбираш какво имам предвид. Повечето хора не биха възприели за естествено баща да насили собствената си дъщеря, докато извършва някакво друго престъпление. Подозренията по-скоро биха се насочили към проникнал по някакъв начин в дома психар или към взломаджия със склонност към сексуално насилие. Моето вътрешно чувство ми казва, че може бащата да е платил на някой да избие семейството му. Може и наистина да е възнамерявал да пътува до Цюрих преди това, за да се върне и да изиграе ролята на съкрушен невинен. Само че затварянето на летището е объркало графика му, изплашил се е и е отпрашил за Европа, за да се скрие там под нова самоличност.

— Този сценарий изисква голямо напрежение на въображението.

— Е, нали и аз ти казах същото, можем само да предполагаме. Но у Марч има нещо доста странно. Нали помниш думите ми за тайната в живота му, която може да е искал да зарови дълбоко. Е, това не е празно предположение.

— Какво искаш да кажеш? — Райън смръщи вежди.

— Не си ли дочул някои неща, докато слухтеше около случая?

— Какво да чуя?

— Първо, Марч не е имал минало. Говоря за такова минало, което да открием. Отсъстват сведения за семейство, братя или сестри, дори най-обикновени роднини. Опитахме федералните, бюрата за издирване на изчезнали хора, Интерпол — а бе опитахме всичко, за което се сетихме. Но никой не разполагаше с нищо за него. Мистериозен странник, появил се отникъде, за да изчезне без следа. Знаеш, че когато едно лице изчезне, обикновено предприемаме три неща. Проверяваме миналото му, проверяваме приятелите и враговете му, проверяваме банковите му сметки. И ето тук нещата стават доста странни. Марч не е имал близки приятели или дори врагове, поне доколкото можахме да установим. Държал е парите си в две сметки, които открихме без проблем, но не ставаше дума за значителни суми, при това от тези сметки впоследствие не беше изтеглен нито цент. И сега внимавай: миналото му се простираше назад до годината, в която се запознал с жена си. Натъкнахме се на адрес в малък град в Аризона, който се оказа на евтин хотел. Там е началото на мистерията „Пол Марч“. Сякаш е шибан извънземен, кацнал в стаята на хотела от космоса. Дженифър ни каза, че като малка веднъж намерила снимка на мъж в затворническа униформа, който приличал на баща й. Открила снимката на тавана, а на гърба й било изписано името на Джозеф Делгадо. Проверихме го естествено, и преровихме всяка база данни на всички американски затвори. Но нито едно от имената, които излязоха, имаше нещо общо с Пол Марч.

— Това не ми беше известно — все така смръщен призна Райън.

— Повярвай ми, около този тип има маса странни неща, които не се връзват с нищо. Както казах, няма нито семейство, в което е израсъл, нито роднини, нито минало.

— А не научихте ли нещо в работата му?

— „Прайм Интернешънъл Секюритис“ е малка инвестиционна банка в Манхатън, много дискретна и изключително уважавана. Марч е работил там шестнайсет години и в годината, преди да изчезне, е бил повишен във вицепрезидент. Служебното му досие не съдържа нищо освен кариерата му там и не ни каза нищо повече от онова, което вече знаехме. Поразпитахме служителите и колегите му. Но нямаше нито намек на съмнения за финансови машинации, опит за злоупотреба със средства и изобщо каквото и да е, което би могло да опетни характеристиката му на образцов служител. С две думи, не разбрахме нищо, което да ни каже повече за този човек и причините, поради които евентуално е искал да изчезне. Всъщност повечето от колегите му не знаеха за него нищо съществено, с изключение на това, че бил необщителен амбициозен работохолик. — Гаруда се облегна назад. — И това е всичко, което мога да ти кажа.

Отпи нова голяма глътка, а Марк впери поглед в собствената си чаша. След малко проговори:

— Налага се да ти поискам още една услуга. Онзи твой приятел все още ли работи в ЦРУ?

Гаруда кимна.

— Той е по-скоро приятел на баща ми, но, да, мисля, че все още е в Лангли. Защо?

— Поддържате ли връзка?

— Чуваме се от време на време, последния път преди година-две.

— Искам справка за един човек. Джак Келсо. Но трябва да се направи дискретно. Изключително дискретно. Ще опиташ ли да го убедиш да го направи?

— Кой е той?

— Някакъв заместник-директор по специалните операции, каквото и да означава това. Но не знам нито в кой отдел, нито в коя секция.

— Колко е спешно?

— Трябва ми за вчера.

Гаруда сви рамене.

— Окей, ще му се обадя, като се прибера, и ще видим какво ще излезе.

Райън се усмихна:

— Дали ще си достатъчно изтрезнял?

— Виж к’во, бил съм и по-пиян, но винаги съм намирал пътя до кенефа.

— Благодаря ти, Лу. — Райън довърши напитката си. — Да те откарам ли до вас?

Гаруда поклати глава.

— А мога ли аз да те попитам защо искаше да говорим за случая Марч?

— Един от твоите стари приятели в отдела на детективите ми спомена, че май са открили тялото.

— На кого?

— На Пол Марч.

Гаруда остави чашата си и го изгледа изумено.

— Къде?

— В Европа. В Алпите, на границата между Швейцария и Италия. Бил мъртъв отдавна. Замръзнал в глетчер.

— Искаш да кажеш в ледник, в шибаната планина?

Марк кимна.

— Нали не се будалкаш с мен, пич?

— Не, Лу, не се будалкам.

Гаруда бавно подсвирна.

— Боже господи, а си мислех, че съм чул и видял всичко.