Глен Мийд
Измамата (89)

89.

Вятърът пронизително свистеше. Дженифър не можеше да различи в катранената тъмнина нито Марк, нито Стейвс. Разкъсваше се от безпокойство. Ами ако планът на Марк не сработеше и Стейвс го убиеше? Или ако се удавеше, докато опитваше да намери касетата? Или пък тя и Боби загинеха при опита, който се бяха разбрали да направят? Знаеше, че следващите пет минути и това как се справят със задачата ще са критично важни и ще решат съдбата и на тримата, с други думи, ще са разликата между живота и смъртта. Опита се да прикрие страха си и погали притисналия се в нея Боби по косата. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже — той беше в правото си да знае истината, да научи защо Келсо бе убил родителите им, но… моментът не бе подходящ. И беше много възможно така и да не намерят време.

Най-елементарната логика й казваше, че с Боби ще умрат, без значение какво щяха да опитат двамата с Марк. Все пак си наложи да се съсредоточи. „Придържай се към плана“, беше й казал Марк. „Но ако този план не сработи?“, помисли си тя.

Марк и Стейвс бяха излезли преди точно три минути. Беше време. Тя стисна ръката на Боби и му направи сигнал с пръсти, за да покаже, че е време да започват.

Пръстите му леко помръднаха в отговор: „Готов съм“.

Келсо се обърна към тях — беше гледал през прозореца — забеляза жеста на Боби и се намръщи.

— Какво прави?

— Казва, че има нужда от лекарството си.

— Какво лекарство?

— Трябва му „Дилантин“, иначе ще получи епилептичен припадък от стреса.

— Ще трябва да мине без него.

Дженифър горчиво отбеляза:

— Брат ми може да умре, ако не си взема хапчетата, но ти си достатъчно коравосърдечен да не ти пука за това. Имай предвид, че все пак Боби последен е видял касетата.

Келсо се замисли, после изръмжа:

— Къде му е шибаното лекарство, по дяволите?

— Мисля, че имам резервен флакон в чантата… отвън в колата.

— Мислиш?

— Винаги нося, за всеки случай. Няма къде да е освен в чантата ми.

Келсо пъхна пистолета в колана си и каза на блондина:

— Застреляй и двамата, ако опитат нещо.

Излезе през вратата и я затръшна.

Блондинът седна срещу тях и небрежно сложи пистолета в скута си. Дженифър си спомни точно какво бе казал Марк и се примоли планът да успее, защото залогът бе възможно най-високият. „Застреляй и двамата, ако опитат нещо…“

Вече беше късно за размисли. Боби започна да трепери, раздруса се конвулсивно и се свлече на пода. Дженифър понечи да коленичи до него, но блондинът я дръпна встрани.

— Какво му става?

— Припадък… Трябва ми кърпа. Нека потърся…

Дженифър се обърна към мивката, но блондинът грубо я дръпна и я предупреди:

— Стой тук. Аз ще донеса.

Той тръгна към мивката и Дженифър се възползва от единствения си шанс. Посегна и сграбчи пожарогасителя от стената към килерчето, и когато блондинът се обърна към нея с кърпата в ръка, насочи дюзата в лицето му и натисна ръчката за пускане.

Не се случи нищо!

„О, господи…“ Нищо не ставаше както го бяха планирали. Идеята бе пяната да заслепи мъжа, но вместо това от дюзата не се показа дори струйка. Изведнъж тя се досети защо: в паниката си бе забравила да издърпа блокиращия щифт на ръчката.

Блондинът се вбеси.

— Шибана кучко…

Захвърли кърпата и посегна към пистолета, но в същия момент Дженифър замахна с пожарогасителя и го удари в челюстта. Металният цилиндър изкънтя, от раната бликна кръв, блондинът залитна и падна на пода. Все още беше в съзнание обаче, защото с едната ръка се хвана за лицето, а с другата слепешката посегна да хване Дженифър. Този път обаче тя стовари пожарогасителя точно върху темето му. Черепът изхрущя, мъжът изохка и замря.

Дженифър ужасено се отдръпна. Минаха няколко секунди, преди да се сети да вдигне пистолета на блондина. Боби вече бе спрял изпълнението си — беше направил точно онова, което му бе казал Марк — но беше смъртноблед и Дженифър усети, че бруталността на онова, на което току-що бе станал свидетел, го е потресла.

— Моля те, Боби, нямаме време да се разстройваме, така че трябва да направиш онова, което каза Марк. — Тя посочи килера. — Стой там. Докато… — готвеше се да каже „Докато не се върна“, но имаше ли смисъл да се преструва? Не знаеше дали изобщо ще се върне. Всичко зависеше от късмета, от това колко бързо можеше да тича и от отговора на въпроса, който се страхуваше да зададе сама на себе си: „Мога ли да направя навреме каквото е нужно, преди Келсо да избие всички ни?“. — Остани там, докато сам не прецениш, че е безопасно да излезеш. Но стой вътре колкото може по-дълго. — Отвори вратичката и вътре се разкри тясно пространство, заобиколено от дървени полици, в което с мъка можеше да се изправиш. — Не бива да мърдаш, нито да издаваш звук. Знам, че ще ти е страшно, особено ако чуеш да се стреля, но моля те, направи както ти казвам. Ако издадеш дори звук и подскажеш на Келсо и хората му къде си, това ще провали всичко.

По челото й се стичаше пот, докато помагаше на Боби да се вмъкне в тясното пространство и да стъпи на пода. Отново виждаше пред себе си малко дете, което я гледа с изпълнени със страх очи и трепери. Искаше й се да го прегърне, но нямаше време за сбогувания, понеже Келсо всеки момент можеше да се върне — в чантата й естествено нямаше никакво лекарство, а тя трябваше да мине през хола и да излезе пред предната врата.

— Обещай ми да не помръдваш.

Боби кимна.

— Затвори очи. Опитай се да си представиш как се криеше тук едно време, когато бяхме малки. Помниш ли?

Боби отново кимна и послушно затвори очи.

— Сега ще затворя вратата, Боби. Не се страхувай, моля те.

Затвори вратичката на килера и ключалката щракна. И тогава се сети, че ако русият се бе снабдил с друг телефон — предишния му го бяха взели в къщата на Фогел — веднага може да се обади в полицията. Бързо отиде при него, претърси джобовете му и намери мобилен телефон…

„Благодаря ти, господи!“

Включи го и след безкрайно чакане — така й се стори — дисплеят светна. Тя набра 911 и натисна бутона за повикване. „Отговорете, моля ви…“ Почти веднага се чу женски глас:

— Оператор едно-едно-осем-четири. Какъв е случаят? Съобщете квартала.

— Моля ви… — извика Дженифър, — казвам се Дженифър Марч. Няколко души се опитват да убият мен и брат ми…

Преди да може да продължи, отвън се разнесоха приближаващи се стъпки и тя изпадна в паника. Пусна телефона, сякаш пареше ръцете й. Той се удари в пода, отвори се и батерията изпадна. „Боже…“

Келсо се връщаше. Дженифър знаеше, че трябва да бяга, веднага.

Дръжката на вратата се завъртя.

Вече беше късно.