Глен Мийд
Измамата (16)

16.

Лу Гаруда прекара целия понеделник в преглеждане на старите си записки по случая „Марч“, но след като приключи, установи, че знае толкова, колкото и преди. Питаше се с какво толкова се е заловил Марк, че да не може да му остави телефонен номер, на който да го намери в случай на нужда. И докато се чудеше какво да прави, позвъни на свой познат, който бе дежурен в участъка Джамейка.

— Уди, обажда се Лу Гаруда.

— Ха! Моят латино събрат по пиене, жребецът с километричната пишка. Какво има, Лу?

— Става въпрос за Марк Райън — той в момента е в отпуск. Да си чувал накъде е запрашил?

— Марк? Не, нямам представа.

— А някаква идея как мога да се свържа с него?

— Не.

— И наистина не знаеш къде е отишъл?

— Убий ме, нищо не знам.

— Страшно ти благодаря, Уди. Ти си истински извор на информация.

— За теб винаги.

Гаруда затвори. Райън бе живял на една улица с Дженифър Марч. Дали родителите му не знаеха къде се намира? Гаруда пое с петнайсетгодишното си сребристо „Порше 944“ към Лонг Бийч. Поршето имаше 270 000 километра зад гърба си, но двигателят все още работеше като часовник, а и Гаруда обичаше проклетата бракма.

Парцелът на семейство Марч опираше на брега, а имението разполагаше със собствен частен пристан, до който се стигаше по дъсчена пътека, и изглеждаше все още така, както си го спомняше: двуетажна постройка в така наречения „колониален“ стил, заковани с дъски прозорци, просторен паркинг, малка добре поддържана градина. Докато минаваше покрай мястото, Гаруда се запита дали Дженифър Марч вече не го е продала. Паркира поршето до тротоара и се върна пеша.

Имотът на отсрещната страна бе по-малък и не оставяше впечатлението, че в него живеят преуспели хора. Гаруда се качи на верандата и позвъни. Понеже никой не му отвори, заобиколи и мина отзад. Страничната вратичка за градината беше заключена. Като се бореше с обхващащото го чувство на безсилие, Гаруда отиде пред съседната къща и позвъни и там.

Зад остъклената входна врата се показа възрастна жена. Беше пълна и непривлекателна, косата й бе навита на розови ролки. Притискаше деколтето на розовия си халат на отвратителни цветя. Гаруда си помисли: „Боже, ако ми се наложи да легна в едно легло с тази, направо ще се гръмна“. Жената го изгледа нащрек.

— Да?

Гаруда й показа значката си.

— Извинявам се за безпокойството, госпожо, но се опитвам да открия един мой приятел, детектив Райън. Семейството му са ваши съседи.

Жената се поотпусна и с по-любезен глас отговори:

— Марк ли имате предвид?

— Именно, госпожо. От неговия участък ме информираха, че е в отпуск. Не сте ли виждали някой от родителите му? Крайно наложително е да говоря с него.

— Марк от години не живее тук. Само майка му. Но тя е във Финикс при сестра си и ще отсъства поне още месец.

— Знаете ли къде мога да намеря Марк?

— Не. Уилбър има адреса му, само че и той не е тук в момента.

— Уилбър?

— Съпругът ми. Мога да му се обадя.

Гаруда се усмихна — вложи в усмивката си целия си чар.

— Ще съм ви много признателен, госпожо. Много ви благодаря.

 

 

Върна се в апартамента си в Бруклин. Анджелина се беше запиляла някъде, но дантелените й гащички и сутиенът, които бе свалила снощи, още бяха на леглото, а във въздуха се носеше характерната миризма на секс. Гаруда усети, че се възбужда, и побърза да прогони мисълта за Анджелина от главата си — чакаше го работа. Беше отишъл на адреса на Марк в Елмънт и бе разбрал само — от съседа му — че бил отпътувал предния ден неизвестно за къде. Гаруда се замисли — Райън и Дженифър Марч бяха заминали в неизвестна посока в един и същи ден… и му хрумна странна идея. Позвъни на летище „Джей Еф Кей“. Обади му се сластен женски глас:

— Деби Куцмайер, „Връзки с клиенти“, какво обичате?

— Деби, обажда се Лу Гаруда. Искам една малка услуга.

— Лу, нали ти казах, че ако мъжът ми ме хване още веднъж да се чукам с друг, ще се разведе с мен, без да задава въпроси.

— Не, не… не става дума за такава услуга, скъпа. Нали все още имаш достъп до списъците на пасажерите?

— Защо питаш?

— Трябва да науча дали едно лице е летяло вчера. Може да е било от „Джей Еф Кей“, а може и да е излетял от „Ла Гуардия“. Казва се Марк Райън.

— Лу, знаеш, че не мога да ти давам такава информация…

— Наистина е важно, Деби. Само едно име — Марк Райън. А следващия път, като се видим, ще ти се отблагодаря… както пожелаеш.

— Имаш ли някаква представа колко души минават всеки ден през „Джей Еф Кей“ и „Ла Гуардия“, Лу? — възропта Деби. — Дай ми поне номер на полета или нещо подобно.

— Става дума само за мое подозрение, скъпа, но започни с полетите до Швейцария. Бих ти подсказал още да опиташ най-напред с вечерните полети. Освен това моят човек има домашен адрес в Елмънт, Лонг Айланд. Мисля, че това може да помогне.

Деби въздъхна.

— Добре, ще ти се обадя след малко.

И наистина след петнайсет минути му позвъни.

— Пасажер на име Марк Райън е излетял снощи с полет на „Американ Еърлайнс“ до Цюрих. Дал е адрес в Елмънт.

Гаруда се усмихна.

— Деби, ти си сладур, да знаеш. Предполагам в момента седиш пред компютър, нали?

— Знаеш, че не се отделям от тая проклета машина.

— Тогава защо не провериш още една резервация? Дженифър Марч — полетът трябва да е същият.

Гаруда чу тракане на клавиши и после в ухото му отново се разнесе гласът на Деби:

— Няма лице с такова име с този полет.

— Сигурна ли си?

— Нали шибаният списък е пред очите ми, Лу.

— А можеш ли да ми кажеш с кой полет е летяла?

— Лу, наистина започваш да злоупотребяваш.

— Следващия път, когато отново сме заедно, пак ще направя онова нещо, което толкова харесваш… този път с лед в устата.

— Изкушаваш ме, Лу!

Лу се засмя.

— И после сещаш ли се къде ще си вмъкна езика?

— Голям си проклетник, да знаеш! — въздъхна Деби и отново зачатка с клавишите. — Какво ще правиш следващия вторник?

— Защо?

— Има вероятност мъжът ми да е извън града.

Гаруда пак се засмя.

— Голяма кучка си, Деби.

— Да, но на теб ти харесва.

 

 

Гаруда затвори телефона, отиде до прозореца и се загледа в назъбеното от небостъргачи небе над Ню Йорк. Беше озадачен. Марк Райън също бе пътувал за Швейцария. Но защо бе избрал по-ранен полет? Причината не можеше да е липса на места, защото Деби специално бе проверила и му бе казала, че и за двата полета е имало много свободни места. Защо тогава Райън и момичето бяха пътували поотделно с различни авиолинии? Нямаше никаква логика. Гаруда усещаше, че става нещо наистина странно, и това започваше да гъделичка детективския му инстинкт.

И все пак продължаваше да има проблем. Райън го нямаше, за да поговори с него, а той се нуждаеше от информация. За щастие разполагаше с възможност да опита нещо друго. Върна се при масата и отново вдигна телефонната слушалка.