Глен Мийд
Измамата (47)

47.

Бриг, Швейцария

Таксито спря на главната улица на Бриг. Градът бе смесица от казина, банки, магазини за ски принадлежности и множество кокетни алпийски хотелчета по павираните с обли камъни улички. Намериха на Банхофщрасе един с гордото име „Амбасадор“. Стените бяха скрити под тъмна ламперия, а мебелировката бе достойна за музей. Маккоул натисна месинговия звънец на гишето и на рецепцията се материализира женствен мъж с маникюр, черен костюм и копринена вратовръзка.

— Guten Abend, meine Dame und Meine Herr.

— Искаме две стаи за тази нощ. Единични и съседни, ако разполагате с такива.

— Имате ли резервация, господине? — осведоми се вежливо на безукорен английски мъжът на рецепцията и ги изгледа с умерено подозрение.

Дженифър не беше изненадана: бе почти полунощ, външният им вид бе ужасен и нямаха никакъв багаж, ако се изключеше пътната й чанта. Бяха извървели пеша разстоянието до покрайнините на града, след което бяха взели такси, за да си спестят поне ходенето дотук.

Маккоул извади кредитната си карта, за да успокои страховете на администратора, и се опита да обясни:

— Колата ни се повреди извън града и трябваше да слезем в дъжда. Нямаме резервация. Това проблем ли е?

Мъжът присви устни, което подсказваше, че такава възможност съществува.

— В момента в града се провежда конференция на банкерите и хотелът е доста запълнен, но мисля, че въпреки това ще може да ви помогнем. — Той чукна няколко клавиша на компютъра, разгледа екрана и вдигна очи: — Опасявам се, че нямаме свободни съседни единични стаи. Но разполагаме с две несъседни единични, през две врати, на третия етаж. Това устройва ли ви?

— Ще трябва.

Попълниха регистрационните карти и мъжът поиска да види паспортите им. Провери подробностите, въведе информацията в компютъра, сне отпечатък от кредитната карта на Маккоул и му я върна с усмивка, също толкова пластмасова, колкото двете карти за отваряне на врати, които им връчи.

— Стаите ви са 306-а и 309-а, асансьорът е отсреща. Ако има още нещо, с което да направя престоя ви в Бриг още по-приятен, не се колебайте да го поискате.

Стая 306 се оказа по-близката до асансьора. Маккоул отключи и влязоха. Стаята гледаше към забележителността на града, двореца „Щокалпер“, и Маккоул се загледа за момент през прозореца, преди да пусне завесите.

— Добре ли си?

— Не, изморена съм и съм объркана. И продължавам да мисля за човека, когото убих.

Гадното чувство в дъното на стомаха не я бе напуснало.

— Срещу това има цяр — каза Маккоул, отключи минибара и подбра няколко миниатюрни бутилчици уиски. Изля съдържанието им поравно в две чаши, добави сода и предложи едната на Дженифър. — Заповядай, изглеждаш като човек, който има нужда от това.

Докато пиеше уискито си, Маккоул извади нещата, които бе взел от джоба на убиеца, и ги нахвърля по леглото. След това отвори портфейла и го изтръска до другите неща.

— Да видим сега…

Имаше банкноти — швейцарски франкове и евро, нещо като смачкани касови бележки и две кредитни карти: на „Американ Експрес“ и на „Мастер Кард“. Маккоул съобщи:

— Картите са издадени на две имена: Том Бауер и Дейвид Уейн. Но едва ли ще сгрешим, ако предположим, че са на един и същи човек.

— Друго?

Маккоул разгледа касовите бележки.

— Едната е сметка за закуска в ресторант на цюрихското летище и е издадена малко след девет сутринта преди два дни. Другата е сметка за две стаи и вечеря за снощи в Симплон в хотел „Растхоф“, който е на същата улица като „Бергхоф“. Видях му табелата на влизане. За мен е очевидно, че тези двамата са те следили от идването ти в Цюрих. Чакали са те на летището, преди да кацнеш. Които и да са, бих заложил и последния си цент, че са професионалистите, убили Карузо и съпругата му. Е, вече имаме един мръсник по-малко, от когото да се пазим. — Маккоул взе двата мобилни телефона и й подхвърли единия. — Единият е най-обикновен, но другият е съвсем различна история. Виж сама…

Дженифър разгледа устройството. Приличаше на мобилен телефон с клавиатура, малък дисплей и здрава гумирана външна антена, която стърчеше от горния му край.

— Какво е това?

— Монитор за радиочестотно проследяване. Използвали са го, за да ни намират. Достатъчно е било да следват сигнала и безпогрешно са стигали всеки път до нас. Самият аз работих с такова нещо в два от случаите, които разследвах.

Дженифър върна монитора на Маккоул и той го включи. Миниатюрният екран светна и той натисна няколко бутончета на клавиатурата.

— Казва ми, че сигналът е извън обхвата, което означава, че „буболечката“ още е на колата, а не е някъде по нас. Така че повече не могат да ни проследяват, следователно можем да си отдъхнем, поне за тази нощ.

— А това възможно ли е? Да поставят „буболечка“ на тялото ти?

— Разбира се, нищо сложно. Могат да я зашият в подплатата на дрехите ти или да скрият миниатюрен предавател в чантичката ти и никога няма да разбереш. Може да изглежда като химикалка, несесер за грим или дори кредитна карта. Всъщност, като говорим за тези неща, най-добре ще е за всеки случай да провериш чантичката и дрехите си. Аз вече го направих с моите.

Дженифър прегледа дрехите си, опипа старателно пуловера, джинсите и сакото си, след това Маккоул провери пътната й чанта и личните й принадлежности.

— Окей, чиста си — заяви накрая.

— А как са разбрали, че сме се качили на влака?

— Мога да предположа, че става дума за обикновена дедукция. Сигурно са открили джипа, разбрали са, че сме избягали от града, а гарата е най-натрапващата се възможност. — Маккоул включи мобилния телефон и натисна няколко клавиша. — Лош късмет. Клавиатурата е заключена. Трябва ни парола.

— Не можеш ли да разбереш коя е?

— Никакъв шанс. А жалко, защото можехме да разберем с кого са говорили и кой им дърпа конците.

— Има ли начин да се разшифрова?

— Разбира се, ако знаеш какво правиш и ако разполагаш с нужната техника. Познавам един бивш затворник в Бронкс, който ще го направи за петдесет долара, само че сме доста далеко от Ню Йорк. — Маккоул допи уискито си, възстанови съдържанието на портфейла и го мушна в джоба си заедно с клетъчния телефон и проследяващото устройство. — Сега е най-добре да те оставя да си починеш. Мисля, че сме в безопасност, но за всеки случай не излизай навън, освен ако не ти потрябвам. Помни, аз съм през две врати. Ще ти се обадя утре в седем, окей? След като закусим, ще видим откъде може да си купим дрехи и да наемем друга кола.

Маккоул се обърна да излезе, но Дженифър не искаше да остава сама. Потръпна при спомена за преживения във влака ужас, когато бе отворила вратата на купето и се бе изплашила, че той може да е убит. И сега пак се изплаши. Изпитваше отчаяна нужда от компания, нужда, която нямаше нищо общо със секса. Беше най-обикновената нужда някой да я прегърне, да я утеши, да й вдъхне кураж, да й покаже, че не е сама и че е в безопасност.

— Моля те, не си тръгвай…

Маккоул, изглежда, почувства страха й, спря и се обърна.

— Какво има, Дженифър?

— Не разбирам защо ми се случват тези неща. Не разбирам как можах да убия човек. Не виждаш ли?… Не искам да оставам сама в този момент.

Маккоул пристъпи към нея и нежно докосна лицето й.

— Разбирам те. Но аз не знам отговорите, Дженифър. Мисля, че двамата с теб трябва да се опитаме да разберем какво е онова, което ти знаеш или имаш, което някой друг иска. Моля те да се замислиш за миналото си и да се опиташ да си представиш за какво може да става дума. Ако разберем това, ще разполагаме с голямо преимущество в играта.

Дженифър стисна ръката му, сякаш отчаяно търсеше да получи по този начин увереност или просто контакт с друг човек.

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно — каза Маккоул. — Ще се оправиш. Убеден съм, че тази нощ няма да ни намерят. Така че възползвай се от това и се опитай да поспиш. Утре сутринта ще видим какво ще научим за Фогел, та ако ще да избродим всички улици на Бриг.

След пет минути Дженифър продължаваше да стои до прозореца, загледана в светлините на града. Беше изтощена, енергията й бе изцедена до капка, но мозъкът й бе така възбуден, че беше невъзможно да заспи. Все още беше изплашена и объркана, но докато бе стояла така, в съзнанието й се бе материализирала идея.

Маккоул я бе предупредил да не напуска стаята, но онова, което трябваше да направи, нямаше да отнеме много време. Тя взе от нощната си масичка картата за отключване и тихо излезе.