Глен Мийд
Измамата (19)

19.

Дженифър видя ръба пред себе си и осъзна, че е обречена. В последния миг Антон преодоля шока си, улови волана през нея и се опита да овладее плъзгането на колата, но това бе безсмислено, защото джипът продължаваше да се носи под ъгъл към пропастта. „Това е краят“, мина й през ума.

От смъртта ги деляха някакви секунди — и изневиделица иззад острия завой се появи син „Нисан“ с четириколесно задвижване: бавно пъплеше нагоре. Двете коли се сблъскаха с оглушителен трясък на метал и тойотата със скърцане спря на два метра от ръба на скалата. Дженифър беше сложила колана си, но силата на удара я повдигна от седалката и главата й се удари болезнено в тавана.

Джипът застина на място и Антон облекчено въздъхна:

— Gott in Himmel!

Беше пребледнял, но не бе пострадал. Дженифър бе толкова ужасена, че не можеше нито да помръдне, нито да проговори. След няколко секунди успя да разкопчае колана си и с мъка слезе от тойотата. Погледна към пропастта, видя далече долу каменистата долина и й се зави свят. Бяха спрели наистина на самия ръб и се бяха спасили по чудо. Все така замаяна, тя се обърна към ударилата ги кола и видя от нея да слиза мъж. Изпод смачкания капак на нисана излизаше пара.

— Добре ли сте?

Говореше с американски акцент. Симпатичен, здраво сложен мъж към петдесетте. Беше с канадка със свален цип, под която се виждаше бяла тениска, с джинси и туристически велурени обувки. Пристъпи към нея.

— Попитах добре ли сте?

Дженифър примигна. Опита се да отговори, но думите не излизаха от устата й. Изглежда, ударът по главата бе по-сериозен, отколкото й се бе сторило, защото лицето на мъжа пред нея изведнъж се разми, пред очите й се спусна мъгла и тя припадна.

Когато дойде на себе си, Антон го нямаше, а мъжът бе коленичил до нея, бършеше челото й с влажна носна кърпичка и леко я пляскаше по бузата.

— Събудете се. Как се чувствате?

Дженифър примигна и усети под темето си тъпа болка.

— Не… не знам.

— Дайте да видя. — Мъжът взе лицето й в ръцете си, повдигна клепачите й, взря се в очите й и провери пулса й. После вдигна няколко пръста. — Колко пръста виждате?

— Три.

— Добре. Лежете и не мърдайте. — Той отиде при тойотата, огледа я, след това огледа и своята кола. Бронята на нисана беше огъната, а една от предните джанти се бе смачкала при удара в крайпътен камък. — Моята е горе-долу добре, но за вашата не знам…

— Къде… къде е Антон?

— Вашият приятел? Слезе по пътеката, за да повика по телефона лекар. Беше много разтревожен, но на мен ми се струва, че ще се оправите. Имате леко сътресение и цицина на темето, голяма колкото гърбица на камила.

— Ка… какво стана?

Мъжът кимна към ръба на пропастта.

— Забих се във вас — това стана. И доколкото мога да преценя, добре че стана така. Приятелят ви каза, че сте американка, вярно ли е?

— Да.

— Спускахте се по пътя, сякаш ви преследваха динозаври. Защо? Искахте да се самоубиете ли?

— Спирачките отказаха.

— Приятелят ви не спомена такова нещо. — Мъжът се намръщи, отиде пак при тойотата, напомпа с крак няколко пъти педала на спирачката, след това легна по гръб и погледна под шасито. След малко се измъкна и избърса ръце. — Ако питате мен, някой ги е пипал.

Дженифър успя да седне. Главата й бучеше.

— Какво искате да кажете?

— Спирачните маркучи са разхлабени, в резултат на което при всяко натискане на педала бавно е изтичала спирачна течност.

— Не… разбирам.

— Ами почти невъзможно е тези маркучи да се разхлабят сами. Ако колата е стара… може би, склонен съм да допусна, че е възможно. Но този джип ми изглежда почти нов. Така че според мен е направено нарочно.

— Но… защо? Защо?

— Проклет да съм, ако зная. Но можете да се безпокоите по този въпрос по-късно. Чувствате ли се вече малко по-добре?

— Да.

— Къде може да е отишъл приятелят ви?

— Не знам… Може би в Симплон. Отседнала съм там, в хотел „Бергхоф“.

Мъжът се намръщи, видимо изненадан.

— И аз смятах да отседна там. Знаете ли, май е по-добре да се опитаме да ви свалим в хотела, вместо да чакаме приятелят ви да се върне. Мисля, че ще мога да подкарам този красавец.

Той заобиколи нисана, затвори багажника и извади здрава метална щанга. Заби единия й край под огънатата джанта и натисна силно. Беше в добра физическа форма, ако се съдеше по онова, което се виждаше от ръцете му. Джантата се съпротивляваше, но мъжът продължаваше да натиска и накрая успя да освободи гумата от клопката на изкривения метал.

— Окей, я да видим сега… — Той се качи в колата и тя запали от първия опит. Мъжът включи на скорост, крайно предпазливо се изтегли на заден от ръба на пропастта, след това изтегли лоста на ръчната спирачка и слезе. — Май ще стане. Мисля, че ще настигнем вашия Антон още докато слиза. Можете ли да се изправите?

— Мисля, че да.

Той й помогна да стане и я подкрепи да направи няколко крачки.

— Като гледам, нямате нищо счупено.

— Ще се оправя — каза Дженифър. Главата й продължаваше да бучи, но замаяността бе изчезнала. Изведнъж осъзна, че още не е попитала човека как се казва, нито му е благодарила. Колкото и абсурдно да изглеждаше, но катастрофата й бе спасила живота. — Аз… аз… така и не ви благодарих. Ако не се бяхте озовали на това място точно когато с Антон отивахме към пропастта… щяхме да загинем. — Тя му подаде ръка. — Дженифър Марч.

Мъжът присви очи, като чу името й, и не й стисна ръката. Наведе се, вдигна щангата и я хвърли в багажника. Личеше, че е ядосан.

— Зная коя сте. Вие сте дъщерята на Пол Марч. Дайте първо да се махнем оттук — после ще говорим.

Дженифър беше съвсем объркана.

— Кой… кой сте вие?

— Франк Маккоул. Бащата на Чък Маккоул.

Минаха няколко секунди, преди съзнанието на Дженифър да регистрира името.

— Това е… младежът, който е загинал при прохода Фурка?

— Не е просто загинал. Бил е убит.